От мен до теб са само няколко клетки...

От мен до теб са само няколко клетки.... - това му беше написала върху червения плик, който се луташе между двата града седмица и половина, самотен в тъмната торба. Още с тръгването си единствената му цел беше да се покаже пред очите му с цялата си величествена червенина и да изкрещи в лицето му думите, които тя беше написала с трепереща ръка. Трепереща поради много причини - защото бързаше, защото сърцето й лумтеше от бързането и жегата, от нервите, от мисълта за него, от мисълта как ще приеме думите й, от химикалката, която толкова много обичаше, но сега като че ли тя самата не искаше да отрони и капчица мастило, защото ревнуваше. Защото с тази химикалка беше писала толкова съкровени мисли, толкова лични чувства и усещания, толкова от себе си. А сега искаше да я използва, за да подари на него нещо от себе си....и то чрез точно тази химикалка. И химикалката й се обиди. Затвори пълнителя и нищо не помогна - нито тръскането, нито разписването, нито прокилнането.... Но когато я видя да сяда на леглото изтощена и свита, почти отчаяна, когато я чу да казва - Моля те, пиши...моля те, химикалката се прекърши. Не можеше да обърне гръб на тази молба, не и от тази жена, от това същество, с което бяха споделяли толкова много мигове... И прописа. Написа думите, които дойдоха от душата й, защото мисълта й тогава спеше. И тя сама усети колко горещо беше мастилото, докато оставяше отпечатъка на буквите по червения плик. Сля се с него и двамата заживяха за мига, когато той ще го види, ще го прочете. Защото тя беше вложила повече от просто думи... Съжаляваха единствено, че тя нямаше да узнае как наистина е реагирал той на това кратко изречение....А тя повери, довери този дар на хора, които поругаха тази частица от душата й, приемайки я за просто пратка, незначителен пакет, който трябва да бъде доставен някъде си, по някое време. И тя чакаше, мислеше, връщаше се назад и когато се връщаше към онзи ден, хващаше с две ръце главата си, затваряше очи и се молеше той да не приеме думите по друг начин, да не вложи в тях нещо друго от това, което тя е вложила, да не ги разбере така, както не трябва да ги разбира. На няколко пъти и се приискваше да не беше писала нищо. Да беше изпратила пакета без думичка, без послание. На няколко пъти й се искаше този пакет изобщо да не пристига. Но всеки път, когато мислеше така си спомняше за плика и за химикалката, спомняше си за празните листове вътре и подканата й той да вдъхне живот на тези празни страници, да ги изпълни с всичко, което държи заключено в себе си. Защото искаше той да разбере, че единственото, което остава е именно това, което оставяме след себе си на другите. Защото искаше той да разбере, че един ден ще живее чрез това, което е оставил. Че един ден всичко, което е почувствал, всичко, което е усетил, ще се върне отново чрез нечий глас, прочел тези празни сега страници. Искаше й се той да стане съпричастен към това, което палеше душата й. Така, както тя стана съпричастна към неговият огън, още в момента, когато се стопли от него....Когато се стопли дори преди да го познава, преди да го е погледнала в очите. Когато й се обади и й каза, че пратката най-сетне е пристигнала, нещо затрептя в стомаха й. Чакаше да чуе нещо за плика и чу. Но й се стори, че думите му не бяха изпълнени с онова, което й се искаше да носят. Упрекна се, че е очаквала повече. Упрекна се и че е искала да чуе повече. Упрекна се, че се почувства обидена. Упрекна се.....Упрекна се, че е упрекнала и него... Защото нямаше право, нямаше основа върху която да стъпи за да го упрекне. Защото той й беше показал, че нейният огън е важен за него, също колкото собственият му и когато имаше възможност й носеше подпалки, за да го поддържа. Също както правеше и тя. По един или друг начин, с това, което намираха по пътя. Различни, но все пак подпалки. Сега седеше сама с чаша вино в ръка, празния лист до нея и същата тази химикалка, която й помогна в онзи момент. Върна се отново там, почувства за миг отново всичко, което почувства в онзи ден....и се усмихна. Усмихна се на себе си, защото знаеше, че плика и мастилото са си свършили работата. Но последната задача така и няма да успеят да я свършат. Да й кажат как е реагирал той, какво е почуствал, какво е усетил и как го е приел... За всичко това сега имаше някой друг, който да завърши мисията... И тя знаеше, че той ще се появи скоро... Много, много скоро...