Почивката е далече още, макар и толкова близо...

В крайна сметка докъде стигаш? Мислиш си, че когато откриеш ключа към една от вратите след нея ще има спирка по пътя, поне за малко. Вкарваш с трепет ключа в ключалката, завърташ и плахо натискаш дръжката. Затаяваш дъх и отваряш... Все още си със затворени очи, страх те е да погледнеш. Чакал си, търсил си, намерил си. А сега се страхуваш даже да погледнеш....

Стоиш така, на прага. Вратат е широко отворена. Усещаш прохладния бриз, който лъха от другата страна. Носи аромата на липа, след топъл летен дъжд. Опияняваш се от този аромат. Вдишваш, после пак. Не можеш да спреш. Пълни дробовете ти и те понася в друга вселена. Наркотик. В главата ти започват да се раждат представи за гледката. Зелените корони на дърветата, мека поляна и слънце, море от слънчогледи, маранята на лятото, звука на морето... и нещо, още нещо. Задържаш тази представа, не искаш да я пуснеш. Харсва ти. Толкова е истинска, толкова те докосва. Усещаш. Нищо повече не е нужно.

Отваряш себе си по-широко от отворената врата на прага. Даваш себе си повече, отколкото си дал докато стигнеш до вратата. Но стоиш на едно място. Защото се страхуваш да си отвориш очите. А не е ли истина, че със затворени очи се върви трудно. Не че няма хора, които умеят да вървят така, но техните сетива са различни от нашите, усещат нещата по различен начин. И ето, заставаш най-накрая пред страха си. Отваряш мъничко едното си око. Заслепява те светлината на слънцето и не виждаш нищо друго освен белота. Отваряш и другото. Примижаваш - светлината е прекалено силна. Нужно ти е малко време да свикнеш с гледката, да се настроят очите ти, да фокусираш. Слагаш ръка над очите си, за да притъмниш поне малко, да виждаш по ясно... И след време....

След време картината се изяснява. След много малко време. Но все пак достатъчно. Застанал си на прага. Искал си да видиш малко почивка зад вратата. Поне една спирка... Една като тази в представата ти - аромата, звука. А виждаш....виждаш още път. Още много път. Път към нещо неясно, нещо там в далечината.....И се усещаш...малко прецакан, малко щастлив, малко благословен, малко зареден, малко уморен и малко обновен. Защото не свършва всичко тук и сега, зад тази врата. А има още път да се върви, още врати да се отворят.

Обаче се е появило нещо ново... И ти го държиш в ръцете си като спомен за усещането. Държиш ключа. Намерил си го след толкова път дотук. И този малък, лъскав ключ в ръката ти се смее смее нагло, но ти не му се сърдиш. Напротив даже. За първи път ти харесва да има някой, нещо, което да се смее така. Защото в този смях няма заплаха, няма упрек и фалшификат. Защото този смях е искрен, истински, този смях е още една подкана да прекрачих прага и да продължиш нататък. Без да се страхуваш. Е...поне малко повече да не се страхуваш....

А почивката е далече още. Макар и толкова близо :)))