Jam On IT - Ако ти стиска да се влюбиш в живота.

Как да го опишеш с думи? Ако не си бил там, не можеш да разбереш какво е Jam On It. Но ще се опитам да ти разкажа, пък дано частица от изживяването ми стигне и до теб, зарази те с бацила на положителната енергия, която този фестивал оставя трайно в системата ти и следващия септември да броиш с мен дните до десетото издание. А вярвай ми, то ще бъде по-хубаво от всичко, което момчетата от Sleepwalkingz са правили досега. Защото 10 за тях не е просто поредната цифра, а юбилей. Десет години заедно, десето издание на джема. Както чух веднъж Боян да се изразява:

‘Ами че джема си е нашето бебе, даваме всичко от себе си, за да стане най-доброто.’

Разбираш какво искам да ти кажа, нали? Само най-доброто.

През 2008 се сблъсках за първи път с Jam On It изцяло. Беше деветото издание, последното за момента и въпреки, че присъствах на осмицата и преди това на седмицата, девятката беше тази, която промени изцяло виждането ми за това събитие и гравира някъде дълбоко в мен, кратко и категортично ‘I Luv JOI’ /Jam On It/. Със сигурност това се дължи на факта, че тази година за първи път се качих в удобно сгушилия се сред Родопите Смолян и бях с фестивала от съвършенното начало до абсолютния край. И сега се връщам със съзаклятническа усмивка към всеки един момент от тези три дни... Но как да я разбереш тази усмивка и да ми се усмихнеш съзаклятнически и ти, а после да въздъхнем заедно и въздишката да казва – „скоро ще е другия джем..., скоро, скоро...”. Слушай...

Историята започна в петък на 19 септември 2008 година към 4 часа следобед. Още от сутринта не можех да се свъртя пред компютъра, камо ли да свърша някаква работа. Общо взето създавах впечатление за трудова дейност с присъствие и отброявах минутите до момента, в който колата щеше да дойде да ме вземе и приключението Jam On It да започне. Няма да ти разказвам повече за мъчителното чакане, ще започна директно от приситгането, като по средата ще вмъкна, че по-хубаво от това да пътуваш до Смолян с приятели и конска доза позитивно настроение и да гледаш през прозореца накъдрените Родопи потънали в зеленина... Няма по-добро начало. Или може би...

Пристигането!

Влетяхме в центъра на Смолян по тъмно. Директно пред хотел Смолян, който по това време на годината се превръща в генерален щаб на сумати народ, зареден до горе с усмивки и онова топло, приятелско отношение, което те обезоръжава на мига. Настанихме се набързо и се сляхме с колоритните купчинки хора, насядали по дивани и фотьойли във фоайето на хотела. Усещах се като малко дете пред чисто нова играчка. Навсякъде около мен имаше млади хора от различни части на България и света, които с думи, жестове и тонове усмивки се опитваха да изразят нещата, които се спотайваха в главите им. Някои се познаваха от години, други от месеци, но повечето почти никога не се бяха виждали. Знаеш ли какво обаче – това нямаше абсолютно никакво значение. Никой не се интересуваше от това познаваш ли го или не, защото щом си тук, значи си част от това, а щом си част, значи си приятел. И то близък. Дори и да не си манияк, дори и да не знаеш каква е разликата между попинг, локинг и брейк, нито пък да си наясно кога е създаден хип хопа или кой точно е Доналд Ди, ти си фен. А това, убедих се лично, някак си ествествено ти спечелва щипка уважение и лъжичка съпричастност, за да се получи перфектната рецепта за едно наистина незабравимо изживяване.

А в мен то започна да ескалира още във фоайето, докато седях мълчаливо петнадесетина минути и наблюдавах хората около себе си. Дори и не усетих кога започнах да разговарям с The Next One, някой момчета от Sleepwalkingz и Skill от Ударната група. И говорих с тях така, сякаш вчера сме пили ром на уютно в Уго. Усещането беше като натурален шоколад. Две хапки чист ендорфин и забравяш всичко лошо, което ти е било на главата. Но това е само началото и само част от всички уникални хора, с които се запознах на фестивала.

Защо именно хотел Смолян? Е това е въпрос, на който не мога да отговоря, но мога да кажа само – Добър избор! Warm up парти в нощния бар на хотела. В първия момент наистина малко се стряскаш. Все пак това са си цели два етажа под земята и за да стигнеш до долу, минаваш значителен брой мраморни стъпала, които ти се струват като студената паст на някой зъл звяр. Може би е тактически ход. Да те стрестнат преди да те разтопят. Тайните на SLeepwalkingz остават в SLeepwalkingz. Обаче каква ти е изненадата, когато на входа те посрещнат ухилените физиономии на Любкиса и Гецата, които сякаш ти казват:

‘Абе влез вътре и ще видиш защо ми е толкова блажено изражението’

И какво друго ти остава да направиш освен да слезеш още няколко стъпала надолу, подмамван от страхотна музика и една такава свежа глъчка. Предаваш се и влизаш. И попадаш в странта на чудесата. И виждаш хора. Много хора. Със същото това блажено изражение като на онези двамата горе. Че даже и още повече – танцуващи хора, усмихнати хора, хора които ти казват „Здрасти, не е ли жестоко!”, хора, които ти казват „Cheers”, а ти даже не ги познаваш.

В първия момент се усетих все едно попадам на място, на което е трябвало да бъда преди доста време, а съм пропуснала. И сега съм адски щастливо същество, че най-накрая съм го открила и трябва да наваксам.

В дъното е масата на Ударняците. Насочвам се натам с чаша ром в ръка, казвам наздраве на всички и започвам сладки приказаки с Jose, Skill, Поднулевия и някои от момичетата на масата. Времето лети като лудо и докато се усетя е минал час, ромът свършва и отивам до бара за още. Виждам позната физиономия. От години позната. Започвам на български, с твърдото убеждение, че е невъзможно да съм сбъркала човека. Оказва се възможно. Този двойник на мой познат се оказва всъщност bboy Tomek от Германия. Едно от момчетата, чието крю ме на накара да погледна по съвсем различн начин на брейк денса. Тоест, накара ме да прогледна какво всъщност е брейк денса или би боинга, както ми казаха, че предпочитат да се казва на това изкуство. И вярвай ми, би боинга не е просто въртене на земята. Той е начин на живот. Той е живот.

Такива неща ми каза Томек. И още, и се смяхме, и когато се извиних за сконфузната случка останах приятно изненадана от това, че вместо темерутски отговор, какъвто съм свикнала да получавам при такова объркване, получих много усмивки и шепа срамежливост. Изненадана. Приятно изненадана...от германец. А казват, че те са студени.

Bboy Tomek rockz, това си казах, когато, въоръжена отново с ром и кола, тръгнах на разходка сред хората и се озовах до диджейския пулт. А там Huckspin, чието име научих от танцуващите наоколо ми, вдигаше градусите до максимум с невероятна музика. Удоволствие ти прави дори само да го погледаш как движи ръцете си над грамофоните и цялото му изражение е на същество, което обича да прави точно това, което прави и това е всичко, което иска да прави. Как да не те зареди положително един такъв човек като го видиш в действие. Завъртях се на пети към залата и тъй като пулта беше едно стъпало по-високо можех чудесно да виждам какво се случва в оформилия се съркъл. А там, в средата му, един елегантно облечен господин на видима възраст 45-50 години, танцуваше от цялото си сърце. Първоначално ми се стори странно да видя човек, облечен в панталон с ръб, елегантни обувки, риза и елече, насред море от анцузи и кецове. По-късно разбрах, че това е класическо попинг облекло, както разбрах и какво всъщност е попинг и кой е този интересен човек. Името му, псевдонимът му е Frank The Tank.

Един изключително сърдечен, страшно забавен и изненадващо енергичен господин, който ми отдели повече от час в приказаки за какво ли не. И едно от нещата, които научих беше, че за това изкуство няма възраст, раса, вяра. Има само безгранична любов и себеотдаване и един добър псевдоним който да казва – „Това съм аз!”. А Франк е Танкът, който обезоръжава всички със залпове положителна енергия и любов. А след Jam On It намери новата си голяма любов – България и...Jam On It.

И докато така сладко разговарях с този причудлив холандец, някой ме бутна иззад гърба ми. Залитнах надолу , а в следващия момент една ръка в червено държеше моята. Маурицио или The Next One, или малко лудия италиянец, или един от основателите на Rock Steady Crew. Едва по-късно вечерта научих, че Rock Steady са едни от легендарните крю-та в би боинга, но и че това да си легенда не означава да си надменен, студен, самовлюбен, недосегаем. Маурицио по-скоро е легендарно земен и ненадминат шегаджия. Няма да излъжа, ако ти кажа, че след като ме бутна, не ме остави и за секунда през следващия половин час без усмивка на лицето. И то такава, че после трябваше да си събирам челюстта с два пръста от схващане и бях принудена доброволно да абдикирам, за да не получа трайни лицеви увреждания.


Затова тръгнах отново на разходка сред хората и се натъкнах на Камиша от Sleepwalkingz с чаша в ръка и онова пермаментно фреш изражение, което Warm up партито на JOI беше подсилило с някъде около 1х120%. Каза ми наздраве и продължи да наблюдава с усмивка центъра на новосформиралия се съркъл. А аз съм любопитно същество и нямаше начин да не погледам. В средата едно странно човече раздаваше душата си с танци, а физиономиите му инстинктивно извикаха усмивка на лицето ми. Zoo или Супачай, както е истинското му име. Бях го виждала на седмицата отдалече, но никога от толкова близо. Един поглед е достатъчен, за да разбереш, че този компактен образ е роден артист. Компактен, защото носи специфичната крехкост на източните нации, колкото и абсурдно да звучи и образ, защото не можеш да забравиш лика му, след като си го видял веднъж. Може би единственият, който с лицето си може да изрази такава палитра от емоции, че ти седиш по някое време напълно объркан и се чудиш какво се случва, докато не вкара и чувството си за хумор и тогава просто се предаваш на смеха, победен, но доволен. Заслужава си да видиш това.


Заслужава си да видиш и още много други неща, за които няма да ми стигне времето да ти разкажа. За забивките на Поднулевия и Скил и майтапите, които разказваха след това, за Влади, Боян и Мое Рокс, които не ни оставиха да седнем през цялото време от страхотна музика, за шегаджийските батъли между Zoo и Rebbel169, за среднощното ядене на сандвичи и частните уроци по български, които преподаваха на чуждестранните артисти и още и още...

Но това е само първата вечер, това е само началото. И като за начало се прибрах натъпкана с положителни електрони и усмивки в стаята и заспах като бебе. А на сутринта се събудих гладна за още. А по-добро място за закуска от центъра на Смолян няма...

А в центъра...

Хубаво е поне веднъж да дойдеш в Смолян, за да видиш какво всъщност представлява този град. Тази част от центъра на Смолян, където се организира фестивала, е едно терасовидно разположено малко чудо с водопади, зелени алеи и една площадка най-отгоре, с една голяяяяма бяла стена, на която петима графити артисти рисуваха своето виждане за нещата от живота. Музика, хора и един горещ чай с кроасан. Това е закуска! А около тебе смях, приказки и чиста проба изкуство.

Винаги съм си мислела, че хората, които рисуват графити са просто вандали, които не могат да се сдържат да не надраскат поредната стена, спирка, сграда и да развалят цялостния вид на някой град. Съвсем по различен начин обаче поглеждаш на нещата, когато се докоснеш до графитите в чистата им форма на правилното място. Там където четирите елемента на хип хопа са едно цяло. Защото....научих сащо така, че хип хоп не е само музика. Той е съвкупност от изкуства – графити, би бои, мсита и диджеи. Всичко това взето заедно е хип хоп. И къде другаде да го видиш, ако не на Jam On It. Така, както трябва да бъде.

И какво виждаш всъщност. Ами ... Wicked с цвете зад ухото като един истински българин, същият Франк от предишната вечер, омазан до уши в боя, по тениска с къс ръкав и температура над 38 градуса, преливащ от енергия, със заразителна усмивка и изненадваща бързина, как рисува по стената и я превръща в шарено пано с преобладаващо оранжево. Виждаш Mike или Rebbel169, който е по-свеж от всякога, нищо че малко е спал предишната вечер и е танцувал до скапване. Той е все един такъв с перманентна блажена усмивка на лицето и изражение, което оставя в теб усещане, че...този човек е като тихите води. Колкото по-тиха, толкова по-дълбока. И незнаеш какво да очакваш, докато не видиш какво ти дава. А той определено ми даде да разбера, че черепите могат да бъдат и симпатични. Виждаш Arsec да седи като първокласник на бордюра с тетрадка и молив в ръка, твори скица на онова, което след малко ще се пренесе на стената. Виждаш Nasimo покачен на стълбичка, отдалече даже можеи да ти заприлича на някой строителен работник. Разликата е в това, обаче, че неговото стриотелство е строителство на духа, който излиза изпод ръцете му, досущ като духа пуснат от бутилката... Шарено, свежо, позитивно, началото на фестивала...

До към пет и половина, когато всъщност всичко щеше да започне, обикалях напред назад по площад България с неизменния чай в ръка. Слизах по стълбите, качвах се, слушах микстейп горе и саундчек долу. Навсякъде щъкаха хора, навсякъде разговори, навсякъде смях, навсякъде очакване шоуто да започне.

А шоуто...

Шоуто няма равно. Заех стратегическа позиция точно пред сцената, за да не пропусна нищо. И не сгреших, защото от това не трябва да се пропуска даже минута. Е може би само докато отидеш за още чай, защото си беше доста студено... Необичайно за края на септември, но така е още по-интересно. Пък и не ти прави впечатление, когато на сцената започнат да излизат крютата едно след друго, започнат батълите и ти се надъхваш с всяко едно крю по отделно, докато накрая не си избереш любимец и като страстен почитател не започнеш да му пускаш тонове положителна енергия, за да го изведеш напред. А енергия имаше. Много даже. Около теб хора, викат, танцуват, свирят, нахъсват. Soul Warriors, после True Rockin Soul, след тях Disaster Force, Mad Skills, Breakers Without Fear, Monstribe и още и още... И момичета. Танцуващи брейк момичета. Bgirls. Дори и да не спечели, тяхното крю си беше един път. Да ги видиш как се надъхват пред момчетата, как танцуват, как ги предизвикват да покажат каквото имат. За няколко часа сцената се превърна в бойно поле на изкуството, от което се сипеше залп от енергия. Сигурно спекулирам твърде много с тази дума енергия, но няма друга, с която да я заместя, защото това е, което усещаш от сцената, от публиката, от цялата атмосфера. Енергия. В чиста форма. И зареждаш изтощените батерии, забравяш на момент даже, че изобщо можеш да се изтощиш някога.








И как да не ги заредиш, когато Скил завърта плочите и двамата с Jose ти казват категорично от сцената – „Остани си в България!” Знаеш ли какво усещаш? Усещаш се горд, че тази музика, която брат ти не разбира, сестра ти казва че е груба, а родителите ти заклеймяват като брутална и едва ли не криминална, същият този рап така ти влиза под кожата с една проста истина. Простата истина, че нищо в България не е наред, но ти си този, който може да промени всичко. И никой друг освен теб. Как да не станеш върл фен на Скил и Jose?

Още повече, когато Jose закрачва с великански стъпки по сцената, пуска ти лафове по микрофона, Zoo те побърква от смях, а Mystery те надъхва за още една доза зареждане. Защото идва ред на Sleepwalkingz. В червено. Смолянската мафия. Само че нищо общо с мафиозите. Това са момчетата, на които можеш да разчиташ напълно, че престоят ти през тези няколко дни в Смолян ще бъде един път. И го правят наистина. Виждаш ги на няколко метра пред теб как се раздават, как дават всичко от себе си, как правят това, което обичат да правят и им личи. Танцуват. Soul Train. Един след друг излизат Руси, Екзарка, после Шкодрата се хвърля на сцената, Гецата се върти след него, Бобски се вмъква и хваща ритъма, с Екзарка правят сложни неща, на които даже името незнам, но не ми и пука. Любкиса ухилен до уши излиза след тях, после Иво разцепва всички, накрая завършват като червена стена сомнамбули, които обаче са по-събудени от всякога, защото това е, което искат да правят и го правят добре. Забавлявам се, гледам ги и ми е кеф, че това са момчетата от Смолян, които ми обещаха страхотно изкарване и не ме излъгаха.














А след тях... Доналд Ди. Един истински изпълнител от Бронкс, който излезе на сцената с ръкавици, защото му беше студено. Обаче не го показа. Разтърча се и започна да рапира. И се стопли изведнъж някак си като зазвуча Live Show Party Yo. И как да не се стопли като около тебе всичко живо започва да скача и да вика, и да танцува, и да умира от кеф. Изведнъж забравяш, че е студено, пренасяш се някъде другаде и единственото, което чуваш е музиката и глъчката около теб. И се сливаш с нея, баса вибрира в стомаха ти и ти ей така несъзнателно започваш да си тананикаш тихичко, докато накрая не запяваш колкото ти гърло държи. Доналд Ди, Доналд Ди.... Един час само най-доброто. Но и най-доброто свършва. Края на фестивала отпред на площад България в Смолян. Чак не ти се вярва, че са минали пет часа. Все едно са били пет минути. Искаш още и те канят на After party. Пак там, два етажа надолу...

Ако Warm Up партито те подготвя за фестивала, то афтър партито те убеждава окончателно, че това не е края. Защото вече си сигурен, че догодина пак си тук. И няма къде другаде да ходиш. Не искаш.

Афтър парти...

Всичко е минало добре, всичко е минало даже повече от добре. Артистите са доволни, победените крюта пият заедно с победителите, момчетата от Sleepwalkingz са спокойни вече, няма го онова скрито напрежение от предния ден. Толкова са спокойни, че чак са като топлия въздух в бара – лежерен и отпускащ, предразполагащ да се забавляваш вече на 200%. Уморена съм, но имам сила за още едно парти. Последното парти от фестивала в Смолян.

Хващам в ръка отново чашата с ром, този път включвам и чая за аромат и тръгвам да обикалям из бара. Прави ми впечатление едно изключително дълго момче, изправен на пръсти, протегнал ръката си с камера над главите на хората. Владо – още един луд фен на JOI. Не спря да снима през цялото време и сега също документираше танцуващите в съркъла. А там, в съркъла, излизаха един след друг допреди малко „враждуващите” артисти, момичетата, Zoo, Mike, Mauricio, Roo See, Bobski и още и още. И като поседиш и погледаш започва да те залива вълната на приятелството, която обхваща всеки един поотделно в оформилия се съркъл. Би прозвучало доста странно, ако ти кажа, че на моменти този кръг ми напомняше на някой окултен ритуал, в който вуду духовници изпълняват своите танци, изпаднали в състояние на транс. Може и да е странно, но ще ти кажа, че магия наистина има, но тя няма нищо общо с окултизма, нито с черната магия, нито с бялата. Това е магията на танца, магията на свободния дух, магията да се чувстваш добре на едно място, с толкова непознати приятели. А танцуващите в съркъла. Оооо да! Те наистина изпадат в транс. И е толкова хубаво да ги гледаш потънали в този свой свят, разтопени в него, едно с музиката, земята под краката им и движението на телата им. Чак не можеш да повярваш какво виждат очите ти.

Но има какво още да се види на афтър партито. Затова и се откъснах малко насила от съркъла и продължих нататък. И на какво се натъкнах – едно веселяшко крю от Сърбия, което шумно пиеше странни коктейли с бира на бара. А докато пиеха, не пропускаха да привлекат всеки минал покрай тях за снимка, да го прегърнат все е дно им е брат и да извикат едно мощно „Любиме Болгария!”. Е как да не я заобичаш малко повече и ти, като виждаш как побратимите ти изпадат в екстаз след едно такова събитие.

Продължаваш малко по-надолу и пред очите ти се открива групичка фенове, които се размазват от кеф на музиката и въпреки, че не могат да танцуват брейк се раздават напълно и общо взето не ги и интересува, че не могат да хванат движенията. Важното е, че хващат ритъма, а ти се усмихваш едно такова добродушно като ги видиш и те забавлява факта, че тук не трябва да бъдеш някакъв или нещо, за да си прекарваш добре. Също като Владо с камерата, който към края на пратито така се разтанцува, че чак около него се оформи голям съркъл, който шумно скандираше името му до последно. Весело... Много весело. До горчиво весело беше афтър партито. И продължи до светло, както всяко страхотно парти. Никой не искаше да си тръгва, но пък ни спряха музиката и нямаше как. Артистите се понамръщиха, че не могат да танцуват повече, но за сметка на това окупираха масите и столовете и продължиха да говорят, да разказват преживяванията си от местата, които са посетили и изобщо не се сърдеха на въпросите ми, които се изсипваха като порой, просто защото не можех да спра да питам. Напротив даже, радваха ми се и отговаряха на драго сърце, а накрая Mike ми каза „Имаш хубави очи” на доста добър български. Сърце не ми даде да му кажа другия смисъл на изречението, но от усмивката на останалите разбрах, че са му го обяснили качествено. Усмивка. И още две. И за десетте минути, които му обещах да почака, когато ме помоли да го заведа до сандвичите и които по българско време се равняват на час. Не се разсърди. Бяхме квит.

Колкото и хубаво да беше, обаче, паритито свърши. А с него свърши и Jam On It фестивала в Смолян. На тръгване от хотела ми стана мъчно, че тези няколко дни безметежно удоволствие изминаха така неусетно. Не се поколебах да го кажа на глас сред колоритната група артисти, организатори и фенове, докато вървяхме уморени, но адски доволни към киното в центъра, за да закусим рано, рано сутринта. И чувството ми беше споделено от всеки един. Такова нещо ти се случва един път. И дори да знам, че ще присъствам на JOI следваща година, няма да бъде същото. Със сигурност ще бъде по-хубаво, но не и същото. С всеки изминал път, ще бъде малко по-различно.

Когато се прибрах към единадесет сутринта в стаята, за да се наспя преди да тръгна за последната част на фестивала в София, изпитвах букет от емоции, които е трудно да бъдат систематизирани по някакъв начин. Чувствах се добре, чувствах се заредена, чувствах се щастлива, чувствах се вкъщи. Бях намерила едно голямо семейство, ама наистина голямо, пръснато в цяла България и по света. И всеки един от тези хора ми даде по нещичко, което ми липсваше и това така ме пълни, че чак започнах да преливам. Да... Бях щастлива. Така и заспах. Щастлива!

На другия ден сутринта, 22 септември 2008, тръгнахме директно към София за последната доза Jam On It за тази година. Пак същата бройка приятели в колата, но вече с едно различно чуство. Онова усещане, когато си пълен с толкова много впечатления, емоции и какво ли още не, че дори не ти се говори. Блееш през прозореца към страхотната природа, все още зелена и жива и ти става тъжно, че това ще бъде последният ден, в който ще бъдеш с всички тези хора. Два часа почти ти се доревава, докато не стигнеш в София пред НДК.

А там...

Лудница. Хора навсякъде, всеки търчи напред назад, сладури ти носят чашки с горещо Нескафе, артистите щъкат и се смеят, заговарят те, надъхват се да си направят шоуто като за последно. Защото в действителност те наистина си правят шоуто. Не са тук, за да се състезават, не са тук, за да печелят или загубят. Тук са, за да бъдат с приятели, за да се забавляват с приятели, за да научат нещо ново и да научат някого на нещо ново. Заразиха ме. Тъжното усещане отпреди няколко часа изчезна и зе заредих три пъти повече с ентусиазъм за тази последна вечер. Искаш ли да съм честна.... Няма такова шоу...

Три часа център на София гърмеше от невероятна музика. На сцената True Rockin Soul показаха съвършенна хармония в движенията, показаха, че са едни от най-добрите в това да накарат краката ти сами да се движат като ги гледаш как танцуват. Soul Warriors плениха няколко хилядната публика с уменията си, а Frank буквално накара всеки един да крещи в екстаз. Поднулевия ме върна към лятото и ми се прииска пак да е топло, да си седя на плажа и да подвикна на сервитьора – Дай още бира. Sleepwalkingz бяха нахъсани повече от всякога, въпреки умората по организирането на всичко това. Излязоха и се раздадоха на 200% и заразиха всички с тяхното собствено усещане за JOI. Skil и Jose отново ми казаха „Остани си в България” и този път бях сигурна, че на хората до мен, пред мен, зад мен и навсякъде около мен поне мъничко им е влязло това усещане, че България си е нашият дом. А когато накрая Donald D изскочи на сцената, това хилядно множество зарева от кеф. И така повече от половин час. И после също, на последвалия фрийстайл, на който сцената се препълни с всички артисти и всеки един поотделно излизаше, за да танцува и да се забавлява заради себе си и заради това, че беше там, сред нас.



Какво беше всичко това...

Една емоция в чиста проба. Без преструвки, без натягане, без маски. Беше живо и дишаше и гъделичкаше отвътре. Караше те да се смееш даже и да си скапан след толкова безсънни нощи.

Беше един фестивал на изкуството. Онова манияшкото, младото изкуство. Изкуство създадено, за да няма бой и агресия, за да няма убийства и престрелки. Изкуство, създадено, за да събира различните хора на едно място и да ги прави приятели.

Какво можеш да видиш на Jam On IT? Много неща. Ама наистина много неща. Танци на първо място. Виждаш мъже, които не четат наръчници за това „Как да се държи един мъж”, в които на първо място пише – „Мъжете никога не танцуват”. Виждаш ги готини, чаровни, чиста проба мъже, които танцуват. И танцуват така, че могат да ти скрият шапката. И не се срамуват. Гордеят се. Защото са над тези неписани и писани от незнам си кой закони. Защото те са разбрали, че това, което те пали отвътре е това, което е истинско, независимо какво е точно. И ти се разтапяш заедно с тях като гледаш как ти дават изкуството си. И се заразяваш с тяхната мания.

Виждаш момичета. Страхотни момичета. Момичето, които знаят как да се забавляват и как да забравят всичко, на което майка им, баба им и роднините до девето коляно са ги учили. Забравят това да бъдат студени, дистанирани, претенциозни, нафундрени и други подобни. Виждаш момичета, които танцуват и танцуват толкова добре, колкото същите онези момчета горе. И се кефят, и са земни, и се забавляват...

Виждаш хора. Много хора. Различни хора. Уникални хора. Хора, за които думата различен не е етикет лепнат на челото, за да се пазиш и да бягаш надалече. За тях такива предрасъдъци не съществуват. Защото това са хора, оперирани от тези глупави социални закони. Независимо от къде са и какво могат или не могат да правят тези хора, те ти дават това, което имат. А това което имат е талант. Талант да създават музика, талант да създават картини по стените, талант да танцуват, талант да рапират, талант да миксират, таланта да бъдат хора, да бъдат артисти до мозъка на костите си.Имат и още един талант. Най-ценният. Таланта да те направят свой приятел още от първия момент, в който те видят.

Защо...?

Баща ми винаги ме е учил да си задавам този въпрос. И аз си го задавам. Знам и отговорът. А той е много лесен....

Защото виждаш и срещаш всички тези различни хора, от различни краища на света и България, пръснати допреди малко като игли в купа сено, събрани на едно място. Помисли си само колко трудно би ти било да ги намериш, ако тръгнеш да ги търсиш сам. Може би ще успееш, може би не. Може би ще знаеш къде да ги търсиш, но най-вероятно даже си нямаш и на идея. Защото...може и да слушаш фънк и хип хоп, но може и да си почитател на Висоцки, може и да танцуваш, но може и това да не е твоята стихия, може и да си артист, но може таланта ти да се крие в това сгъваш салфетки във формата на тарантула, може и да си различен, но може и да си просто човека, който гледа новините в осем вечерта. Може да си всякакъв, но това няма значение... Защото някой е разбрал как да намери общата нишка между всички тези различни хора и не е оставил откритието си да плува безметежно в океана на мозъка му. Действал е. Действали са! Знаеш кои нали? Момчетата от Sleepwalkingz. И знаеш какво ти дават. Заявяват го – JAM ON IT.

Същият този фестивал, на същото онова място, където можеш да откриеш всичко, което ти описах горе и същите тези хора, с които те запознах, дори и отчасти. Няма такова изживяване. Идваш един и си тръгваш с цяло едно семейство. Тръгваш си и с още нещо.... Много любов. Тръгваш си влюбен до уши в живота!

I LOVE JAM ON IT

От мен до теб са само няколко клетки...

От мен до теб са само няколко клетки.... - това му беше написала върху червения плик, който се луташе между двата града седмица и половина, самотен в тъмната торба. Още с тръгването си единствената му цел беше да се покаже пред очите му с цялата си величествена червенина и да изкрещи в лицето му думите, които тя беше написала с трепереща ръка. Трепереща поради много причини - защото бързаше, защото сърцето й лумтеше от бързането и жегата, от нервите, от мисълта за него, от мисълта как ще приеме думите й, от химикалката, която толкова много обичаше, но сега като че ли тя самата не искаше да отрони и капчица мастило, защото ревнуваше. Защото с тази химикалка беше писала толкова съкровени мисли, толкова лични чувства и усещания, толкова от себе си. А сега искаше да я използва, за да подари на него нещо от себе си....и то чрез точно тази химикалка. И химикалката й се обиди. Затвори пълнителя и нищо не помогна - нито тръскането, нито разписването, нито прокилнането.... Но когато я видя да сяда на леглото изтощена и свита, почти отчаяна, когато я чу да казва - Моля те, пиши...моля те, химикалката се прекърши. Не можеше да обърне гръб на тази молба, не и от тази жена, от това същество, с което бяха споделяли толкова много мигове... И прописа. Написа думите, които дойдоха от душата й, защото мисълта й тогава спеше. И тя сама усети колко горещо беше мастилото, докато оставяше отпечатъка на буквите по червения плик. Сля се с него и двамата заживяха за мига, когато той ще го види, ще го прочете. Защото тя беше вложила повече от просто думи... Съжаляваха единствено, че тя нямаше да узнае как наистина е реагирал той на това кратко изречение....А тя повери, довери този дар на хора, които поругаха тази частица от душата й, приемайки я за просто пратка, незначителен пакет, който трябва да бъде доставен някъде си, по някое време. И тя чакаше, мислеше, връщаше се назад и когато се връщаше към онзи ден, хващаше с две ръце главата си, затваряше очи и се молеше той да не приеме думите по друг начин, да не вложи в тях нещо друго от това, което тя е вложила, да не ги разбере така, както не трябва да ги разбира. На няколко пъти и се приискваше да не беше писала нищо. Да беше изпратила пакета без думичка, без послание. На няколко пъти й се искаше този пакет изобщо да не пристига. Но всеки път, когато мислеше така си спомняше за плика и за химикалката, спомняше си за празните листове вътре и подканата й той да вдъхне живот на тези празни страници, да ги изпълни с всичко, което държи заключено в себе си. Защото искаше той да разбере, че единственото, което остава е именно това, което оставяме след себе си на другите. Защото искаше той да разбере, че един ден ще живее чрез това, което е оставил. Че един ден всичко, което е почувствал, всичко, което е усетил, ще се върне отново чрез нечий глас, прочел тези празни сега страници. Искаше й се той да стане съпричастен към това, което палеше душата й. Така, както тя стана съпричастна към неговият огън, още в момента, когато се стопли от него....Когато се стопли дори преди да го познава, преди да го е погледнала в очите. Когато й се обади и й каза, че пратката най-сетне е пристигнала, нещо затрептя в стомаха й. Чакаше да чуе нещо за плика и чу. Но й се стори, че думите му не бяха изпълнени с онова, което й се искаше да носят. Упрекна се, че е очаквала повече. Упрекна се и че е искала да чуе повече. Упрекна се, че се почувства обидена. Упрекна се.....Упрекна се, че е упрекнала и него... Защото нямаше право, нямаше основа върху която да стъпи за да го упрекне. Защото той й беше показал, че нейният огън е важен за него, също колкото собственият му и когато имаше възможност й носеше подпалки, за да го поддържа. Също както правеше и тя. По един или друг начин, с това, което намираха по пътя. Различни, но все пак подпалки. Сега седеше сама с чаша вино в ръка, празния лист до нея и същата тази химикалка, която й помогна в онзи момент. Върна се отново там, почувства за миг отново всичко, което почувства в онзи ден....и се усмихна. Усмихна се на себе си, защото знаеше, че плика и мастилото са си свършили работата. Но последната задача така и няма да успеят да я свършат. Да й кажат как е реагирал той, какво е почуствал, какво е усетил и как го е приел... За всичко това сега имаше някой друг, който да завърши мисията... И тя знаеше, че той ще се появи скоро... Много, много скоро...

Моля те, не се превръщай в чудовище...

Хахаха....Стига. Не, сериозно....стига!!!
Въртиш, сучиш около това, мислиш, размисляш, прехвърляш го 1001 пъти в главата си, махаш го за малко, после пак се връща....Толкова е банално, че накрая става тривиално. Дразниш ме с това. Дразниш ме наистина. И знаеш ли защо? Защото съм като теб. И каквото и да правя, както и да го правя - същата съм. Кого се опитвам да заблудя, не разбирам. Като всички, които ме познават го виждат. Хахаха....стига!!!! Наистина....престани!

Защо си толкова обсебен от това? А ти си и дори не се опитвай да ме заблудиш.... Душата, живота, истината, свободата....свободата. Каква свобода? Коя истина? Чий живот? А душата? Какво е душа? Има ли я изобщо или е феномен от причинно-следствени връзки??? Срещаме семейството си по пътя - така каза тя онзи ден. Да ама чакай малко....Като се прибереш вкъщи си виждаш семейството нали? За какво семейство става въпрос. Баща ти, майка ти, сестра ти, брат ти и братовчедите или??? Или...
Свободата... Ами че ти си свободен. живееш в свободна държава. Не съм те видяла окован във вериги. Ходиш си на работа, вършиш нещата, които искаш да вършиш. Вярно - проблеми има... Но не си затворник, нито пък си пленник, още по-малко си роб. Нали така. Ето ти я свободата.
Истината - чакай, чакай. Всеки си има истина. Мойта си е моя, твойта твоя, нейната си е за нея...Няма общоуниверсална истина. Не...наистина...няма общоуниверсална истина. Така че, приключвам този въпрос....
Живота.... Ооооохххх. Толкова много съм говорила за това, че чак сълзи ми потичат от очите като започна наново. Какво е живот. Ами какво ли е да го... Нали дишаш, нали се движиш, нали виждаш слънцето, хората, всичко. Млад си - дивееш, после улягаш, жениш се, раждат ти се деца, почваш да живееш за тях и да работиш за тях и.....тва ти е живота... Какво повече да говорим за това?!?!?
Душата....Айде стига. Нито един учен до момента не е успял да потвърди, дад даде доказателство, че тва чудо съществува. Никой не е успял да го "хване", не е успял дори да прихване някакъв звук, частица, нещо. какво е душа?!? Кой ти мисли за това, като има да си плаща актовете и сметките, като му е разбита колата или хладилника е празен, като две идиотчета го чакат в къщи да му се овесят на врата и да кажат - дай - като го дразни жената/мъжа/приятеля/приятелката и всечки искат и искат от него. Накрая на деня е толкова уморен, че надали като си легне в леглото ще си мисли какво е душа и от къде произлиза....

ТОВА Е ЧОВЕК, В КОЙТО НИКОГА НЯМА ДА СЕ ПРЕВЪРНА!!!

Всичко, което описах е един средностатистически, средносъществуващ, средноинтелектуален, посредственоживеещ човек....И не заради това, което има или е направил, не заради "живота", който живее, а заради ЖИВОТА, който живее. Разликата между живота в кавички и този без е, че първото изобщо не е живот, а съществуване. И защо ли, Господи, ще ме попитат някои... Ква е разликата, при положение, че и двете думи всъщност са определение за едно и също нещо.
Вие луди ли сте!?!?! Ето това ще ви попитам аз.

Спомням си преди време се опитах да обясня на бившия си приятел, че съществуват различни видове любов, когато му казах "Обичам те". Той прие тези думи като "Обичам те и искам да бъда с теб", а аз исках да му кажа "Обичам те, но не мога да бъда с теб". И това му казах, защото ще се появят хора, които пък на мен ще ми кажат - защо не му каза направо това. Казах му го и му казах също така, че любовта може да бъде различна - любов към приятел, любов към близък, любов към сродна душа, любов към мъж, любов към жена, безпаметна любов, разрушителна любов, градивна любов, истинска любов, лъжлива любов, красива любов, вдъхновяваща любов...Щом сме измислили толкова много думи за едно и също нещо...кажете ми вие - не е ли различно в крайна сметка???Различно е...и то толкова много. Той тогава не ме разбра. Но след две години и половина заедно, при положение, че още в началото му казах, че няма да се усещаме...е схвана го. И сега му е по-добре. както и на мен.

С живота е същото. Има реален живот, ментален живот. Има духовен живот, истински живот, лъжлив живот, красив живот. Има разкъсващ живот, отдаден живот, егоистичен живот, . В основата си е просто живот. Но напоследък всичко се обръща така, че се свежда само до едно единствено нещо сред хорат, които ме заобикалят - проблемен живот. И нищо повече. Толкова много се обръщат към проблемите, толкова много ги обсебват и затварят, задушават, ослепяват, че чак не могад да се отърсят от тази гнусна кора, която ги обвива.... И се превръщат в онзи, който описах горе. Е няма да се превърна в такова животно. Даже животно е прекалено мило казано. В такова чудовище по-добре. Защото проблеми винаги ще има. И от тебе зависи кака ще се справиш с тях, за да продължиш ЩАСТЛИВ нататък.

Един приятел каза - Ако имам момиче до мен, знам, че ще направя невъзможни неща, ще полетя. Ем да, съгласна съм. Обаче какво си мислиш??? Че с момичето всичко приключва? Да, вярно е, да я спечелиш е трудно - много даже. Да се решите да бъдете заедно. Но това не е една единствена стъпка. Това не е началото и края. Борбата продължава и след това и е даже още по-ожесточена. Много, много повече. Защото в нея е намесено вече и сърцето......

Същото е и с живота. Родил си се веднъж. Втори път няма да се родиш. Но пък може да се прераждаш много пъти през този един единствен живот, който имаш тук и сега. Как??? Ами чрез себе си. Чрез всичко, в което вярваш и усещаш, но се опитваш да махнеш и изтриеш, защото го считаш за глупаво, тъпо, неразумно, идиотско, нереално. Можеш да се прераждаш чрез всичко, което описах горе чрез отрицание. Защото, пъпеш...всичко е в теб и ти си в него....

Какво имам предвид ли?? Ами... Да питаш защо, да търсиш истината, да усещаш, че душата ти страда, когато имаш нужда от някой или нещо, да обичаш, да се молиш преди да се нахраниш, преди да заспиш, да искаш да бъде свободна същата тази душа и след нея и ти самият....всичко това е живот. Всичко това. Дори когато имаш неплатени сметки, дори когато колата ти е разбита, а книжката в КАТ, дори когато децата ти реват и искат не могат да заспят, дори когато проблемите са толкова, че искаш да скочиш и да приключеш с всчкио. Това е живот. Гушни детето си, попей му, притисни го до гърдите си, нека чуе сърцето ти - то разбира, усеща. Отвори прозореца и виж звездите, вдишай въздуха, дори и мръсен от смоко.....и се помоли. Една молитва ще ти вдъхне много повече сила, отколкото предполагаш. вдъхни си сила и сам....Недей да скачаш, защото незнаеш кога ще се върнеш тук. А този живот ще ти липсва. Дори изпълнен с толкова много проблеми. Тези шибани проблеми. Намериш ли сила и вяра тия скапани проблеми ще започнат да ти харесват....

Моля те, не се превръщай от човек в чудовище.....

Следва продължение....

Почивката е далече още, макар и толкова близо...

В крайна сметка докъде стигаш? Мислиш си, че когато откриеш ключа към една от вратите след нея ще има спирка по пътя, поне за малко. Вкарваш с трепет ключа в ключалката, завърташ и плахо натискаш дръжката. Затаяваш дъх и отваряш... Все още си със затворени очи, страх те е да погледнеш. Чакал си, търсил си, намерил си. А сега се страхуваш даже да погледнеш....

Стоиш така, на прага. Вратат е широко отворена. Усещаш прохладния бриз, който лъха от другата страна. Носи аромата на липа, след топъл летен дъжд. Опияняваш се от този аромат. Вдишваш, после пак. Не можеш да спреш. Пълни дробовете ти и те понася в друга вселена. Наркотик. В главата ти започват да се раждат представи за гледката. Зелените корони на дърветата, мека поляна и слънце, море от слънчогледи, маранята на лятото, звука на морето... и нещо, още нещо. Задържаш тази представа, не искаш да я пуснеш. Харсва ти. Толкова е истинска, толкова те докосва. Усещаш. Нищо повече не е нужно.

Отваряш себе си по-широко от отворената врата на прага. Даваш себе си повече, отколкото си дал докато стигнеш до вратата. Но стоиш на едно място. Защото се страхуваш да си отвориш очите. А не е ли истина, че със затворени очи се върви трудно. Не че няма хора, които умеят да вървят така, но техните сетива са различни от нашите, усещат нещата по различен начин. И ето, заставаш най-накрая пред страха си. Отваряш мъничко едното си око. Заслепява те светлината на слънцето и не виждаш нищо друго освен белота. Отваряш и другото. Примижаваш - светлината е прекалено силна. Нужно ти е малко време да свикнеш с гледката, да се настроят очите ти, да фокусираш. Слагаш ръка над очите си, за да притъмниш поне малко, да виждаш по ясно... И след време....

След време картината се изяснява. След много малко време. Но все пак достатъчно. Застанал си на прага. Искал си да видиш малко почивка зад вратата. Поне една спирка... Една като тази в представата ти - аромата, звука. А виждаш....виждаш още път. Още много път. Път към нещо неясно, нещо там в далечината.....И се усещаш...малко прецакан, малко щастлив, малко благословен, малко зареден, малко уморен и малко обновен. Защото не свършва всичко тук и сега, зад тази врата. А има още път да се върви, още врати да се отворят.

Обаче се е появило нещо ново... И ти го държиш в ръцете си като спомен за усещането. Държиш ключа. Намерил си го след толкова път дотук. И този малък, лъскав ключ в ръката ти се смее смее нагло, но ти не му се сърдиш. Напротив даже. За първи път ти харесва да има някой, нещо, което да се смее така. Защото в този смях няма заплаха, няма упрек и фалшификат. Защото този смях е искрен, истински, този смях е още една подкана да прекрачих прага и да продължиш нататък. Без да се страхуваш. Е...поне малко повече да не се страхуваш....

А почивката е далече още. Макар и толкова близо :)))

На клетъчно ниво

Идиотизъм, пъпеш. В чиста форма. В огромни количества. Навсякъде, у всекиго. И в мен, и в теб също....

Няма спасение. Няма изцеление. Приемаме го за даденост. Цъкаме с език като ни се случи, като минем покрай него, като станем неволни свидетели. Но нищо не правим. Не реагираме. Не се борим да го отстраним. Нееее. Просто го подминаваме като неразделна част от живота ни. А защо постъпваме така??? Защо не постъпваме както постъпва нашето собствено тяло???

Да!!!! Колкото и да ти е трудно да повярваш, всички отговори, които търсиш са в теб. Във всички нас. И по-точно в нашия собствен организъм. На клетъчно ниво... Абсолютно правилно. На клетъчно ниво.


Клетката не се приема за нещо по-различно от останалите. Тя се приема като част от цялото, като всички останали. Клетката не приема повече енергия от тази, която й е необходима. Клетката жертва съществуването си в името на общото добро - емира, когато трябва да бъдат спасени клетки извършващи по-голям функции. Но най-важното, което прави клетката е, че тя се бори, напада, унищожава, когато друга клетка е възприела себе си за отделен елемент от веригата - раковата клетка.

Не е трудно да направиш паралела, пъпеш, нали??? Клетка и човек. Да - те са две напълно несъвместими определения на едно и също. На абсолютно идентичното. Защото човек е съставен от клетки, но не реагира като тях. Човек не би пожертвал егото си в името на общото добро. Чавек не приема толкова храна, колкото му е достатъчна. Човек се тъпче, защото е чревоугодник. Пък после му мисли дали му е тежко, гадно, драйфа или не. Човек не се приема като част от цялото. Той е човекЪТ в цялото... И да, подяволите, човек няма да реагира на нещо нередно така, както реагират клетките в неговото собствено тяло.... Защото човек има мозък!

И защо ли, чудя се, сме устроени така, при положение, че дори мозъкът ни е съставен от клетки. Защо единствено инстинктите ни, онези праисторическите, останали в гените ни от много много дълго време насам, реагират по начина, по който реагира всяка една от милиярдите клетки в телата ни.

Много сложно би станало да убедиш човек да забрави егото си и поне за ден да се превърне в клетка. Хахаха, образно е последното, което казах. Но не мисля, че е невъзможно. Все пак отговорите на всички въпроси, които всеки от нас търси през живота си са пред носа ни. А ние ги търсим далеч, далеч всред необозримия хоризонт. Тъжно ми става и страшно... Вярвам, че можем да се променим, но един и двама не правят революция. Нужни са повече. Нужно е да се роди вярата, че можем да станем по-добри и можем да използваме мъдростта на природата, която ни е създала. А не само да я рушим. За да нахраним егото си!!!

Живот закотвен на Вси Светии

В един свят на игри, където всеки е някой друг и никой не е себе си, дързост е да покажеш на света какво се крие под маската ти. Дързост, понякога граничеща с лудост. Защото истината ужасява, а лудите само, са тези, които са истински.

Видях една пленително красива картина пред себе си. Мярна се само за миг и изчезна. Също като отблясък на някой промъкнал се слънчев лъч по повърхността на парче стъкло търкалящо се по пътя. Заслепява изневиделица, затваря очите за зримото и вдига завесата за онова, което можеш само да почувстваш. Но усещането е толкова кратко, че единствено в съня си можеш да се върнеш към него отново и на забавен каданс да завъртиш камерата на 360 градуса около почувстваното в онзи миг. В съня....когато разумът спи, а подсъзнанието е будно.

Каква картина видях само в този сън. Ех...ако можеше и ти да я видиш. Попаднах на място без маски, без преструвки, едно кътче без измама, без лъжа. Срещах хора, които показваха истинската си същност. Бели, черни, червени, розови...Виждах ги такива, каквито са. Не криеха, не се опитваха дори. Държаха да покажат какво имат - истинското си притежание, а не измамното. И беше толкова по-лесно, всичко ставаше толкова по-бързо.... Без агонията да влагаш толкова много, а накрая да останеш ограбен и празен пред илюзията, която сам си създал за съществото пред себе си. Хубав сън...Но само сън...

На сутринта ми се прииска да не бях го сънувала, или поне да не бях се събуждала. Слънцето грееше както преди - един прекрасен ден на събуждащата се природа. Но нещо в този изумителен ден не беше такова, каквото трябва да бъде. Защото навсякъде около себе си виждах хора с маски. Маскенбал. Знаеш ли, живота сякаш е спрял на Вси Светии. Виждаш барони, баронеси, клоуни, чудовища....обаче дори едно истинско човече не виждаш... Само маски маски, грим и пера... А съня ми... Една страхотна приказка.

Зачудих се защо един бор не може да се маскира като орех...или една моловка като орхидея, или пък лъв като кошута... Природа, закон. Истината и само истината. А хората? "Мразя хората" каза един приятел вчера. "Всеки гледа да те излъже, всеки гледа да ти забие нож в гърба. Мразя хората!" Не ги мрази, казах аз, а се опитай просто да бъдеш човек и да подминаваш болката.... И стигнах до извода, че само този, който изпитва болка от постъпките на другите е малко повече истински от тях. Защото е с отворени очи и се старае да показва това, което е...

Е пожелавам ви да ви боли, хора. Всички да ви боли.... И в болката, може би, ще открием къде се крие ножицата, която да среже ластика държащ маската на лицата ни....

Най-ценният подарък - Младостта!

Когато се почувстваш така, не се побираш в кожата си. Имаш усещането, че цялото ти същество иска да съдере ненужната обвивка и да тръгне на пътешествие по всички места, които се откриват пред погледа му. Да зареже всичко, което го държи на място като камък завързан за глезените. Клатушка се на дъното тъжно обърнало поглед към светлата повърхност, размътена от безполезни опити да се освободи.... Обаче, дай да погледнем реалността. Не винаги получаваме това, което искаме. И когато нямаш възможност да задоволиш желанието, примирението е по-горчиво от отрова. И въпреки това се тровиш, защото няма друг път....

Колко много си противореча. Един приятел ми каза, че това което пиша е това, което съм. И че то няма пълна реализация с действителното ми същество. Да...така е. Защото съм ограничена. Ограничена от тялото, ограничена от човека, ограничена от живота и от социалната джунгла. Ограничена!!! Ограничена!!! И знаеш ли...от това ме боли.

Онази вечер беше точно така. Исках да направя толкова много, да видя толкова много, да дам толкова много и да опитам толкова много. А останах с бутилка вермут и два кекса в леглото. Напих се сама, а не исках да бъда. Исках хора около себе си, глъчка, вумотевица. Исках смях и примесени хормони във въздуха, иксах напрежение и онова треперене под лъжичката, което те кара неволно да се узмихваш. Исках да танцувам, да се забравя в музиката, да потъна като тежка верига и в същото време да се нося по повърхността като листенце водна лилия. Исках светлини и топлина....И я получих след половин бутилка и едно одеало. Обаче имах съня...Наи-добрият ми приятел, наи-верният... Защото винаги ми дава това, което искам. Винаги!!!.

Говоря банални неща. Говоря реални неща. Говоря за младостта. За тази младост, която всички млади приемат за даденост и не осъзнават. Не усещат, не оценяват. Недоволстват и подценяват. Младостта. Най-ценното, което човек притежава. Най, наи-ценното. Защото тя дава толкова много, ако само осъзнаеш, че е кратка като едно примигване и отминава само с един дъх. Старостта е началото на края. Младостта е живот. Старостта е мъдрост, но мъдрите нямат възможността да са диви, луди, неразумни... Младите...младите... Аз съм млада, ти също. Осъзнаи го. Осъзнаи, че ще мине много бързо и няма да го усетиш. Ще видиш из един път бръчките и посърналата кожа, ще усетис изведнъж слабостта и болката в костите и ще разбереш, че младостта си е отишла и вече всичко е прекалено трудно...

Аз съм млада. И затова искам да рискувам. Искам да правя всичко, което умът ми роди. Да отида навсякъде, където очите ме подмамват. Да действам неразумно, необмислено, диво, налудничево. Искам да експериментирам. Искам да реализирам. Сега ще го кажа по друг начин!!!

Аз съм млада. И затова мога да рискувам. Мога да правя всичко, което умът ми роди. Да отида навсякъде, където очите ме подмамват. Да действам неразумно, необмислено, диво, налудничево. Мога да експериментирам. Мога да реализирам. Защото съм млада. И притежавам най-ценното, което живота може да ми даде. Поне за още двадесет години. Един миг. Но моят миг..... Искаш ли да дойдеш с мен. Искаш ли да пробваш?????

Следващия път няма да се примирявам. Пак ще пия вермут, но този път в Париж на залез слънце или в шезлонг на Сейшелския плаж, или пък в казиното на Green Valley, докато играя покер на някоя маса със зелено сукно. А може и на палубата на някоя Princess. Знае ли човек....Младост. Способна е на всичко....

Засада отвътре

Има го в ума ти докато седиш в офиса пред монитора и не издържаш повече, защото скапания корел не иска да обработи файла със скоростта, скоято мислите препускат в главата ти.

Усещаш го в стомаха си, докато се храниш на масата сам в къщи, а навън слънцето отдавна е умряло за деня и само преминаващите коли по булеварда ти напомнят, че, мамка му, навън има живот.

Виждаш го пред очите си, докато шофираш към поредната задача за деня, а някакъв опел Кадет окадява всичко пред теб и не ти позволява да дишаш от бензиновите изпарения, които изхвърля на талази след себе си.

Чуваш го докато се къпеш. Приглушен глас, сякаш идващ от дълбините, смесен със звука на падащата върху керамичните плочки вода. И да, о Господи, тази гореща жива вода не може да измие от тялото ти полепналото като сажди усещане, че нещо в живота ти не е наред. Не може да го измие и гъбата, с което търкаш всеки сантиметър кожа. И търкаш така, че боли. Търкаш докато не заболи.

Усещането....усещането, че нещо липсва. Че нещо не е наред. Че слънцето не е изгряло, че луната я няма, че звездите на са там, където трябва да бъдат, а сърцето ти е на майната си. И заради всичко това ти си празен. Празен като буркан лютеница. Като последния буркан лютеница в света. И повече няма. Няма кой да направи, няма кой да продаде. А ти така обичаш лютеница, че ти идва да заревеш от безсилие.

Това усещане е убийствено. И е породено от знанието, че имаш само един живот, а ти си на 23 и все още не живееш. Виждаш се с хора, смееш се, забавляваш се, но всичко е наужким, защото си сам. Какво знам аз, подяволите? Знам какво чувствам, но това не е достатъчно, за да живея. Кой е оцелял само с чувства? Мога ли да направя нещо? Няма повече лютеница.

Града пак се ражда в тъмнината и светлините му украсяват иначе сивата пазва на звяра. Усещам нещо в себе си да се ражда. Гъделичка ме по краката, лази по гърба ми и оставя малки улейчета приятен гъдел. Приисква ми се да скоча и да затанцувам. И точно тогава всичко пропада. Аз съм някъде, той е някъде, без него не съм жива, а без живец няма как да живея. Гледам тъпо през прозореца и малко ми се иска да го отворя и да скоча. Само за да усетя как ще бъде усещането от свободно падане надолу. Дали летенето ще ми покаже как да се науча да живея?

Пак изпитвам онзи порив да се ражда. Порива да избягам. Знам много добре от кого бягам. Лошата новина е, че той ме следва навсякъде и за да избягам от него трябва да се самоубия. Или да забравя. Другата седмица ще се запиша на час при психоаналитик. Използва хипнозата като лечение. Ще го помоля да ми заповяда да забравя. Искам да живея. А не правя нищо по въпроса. Не искам ежедневие искам само още един ден безметежност. Да не усещам че съм жива. Може би тогава ще бъда по-жива отвсякога и тази агонична апатия ще умре.

There`s much more I can do, much more I can learn, and much more I can give...to someone, from someone, with someone.......who`s alive.

Om Mani Padme Hum

Дефиницията на едно съвършенно желание. Желанието е да бъдеш свободен, стремежът е да бъдеш щастлив. Дефиницията....ами тя се състои в това, че всъщност няма дефиниция на това съвършенно желание, защото то е общочовешко. Има го у всеки и колкото и да не го признаваме, всеки се стреми към това. По един или друг начин, някога, някак си, го постига. И в последствие дефинира за себе си какво точно е искал винаги. Защото....защото желанието се избистря с времето.

Времето....Колко субективно понятие е това пусто време. Завързва те за едно място, но също така може и да те освободи от оковите. Но всъщност не те завързва то, а ти сам се завързваш. Казваш си "има време". А дали? Ето пример - дай боже в понеделник или в неделя ще получа определени средства, които са ми нужни за да отида да си почина на море. Но....защо да не го направя сега. Да хвърля два парцала и да замина с това, което имам. Мога да го направя и съм сигурна, че ще се чувствам много по-добре, ако го няма това очакване. Друг пример, след месец или два, или три, ще се върне човек, който искам да видя и с когото искам да бъда. Но защо да го чакам и да се чувствам подтисната от очакването, когато мога да имам това чувство и сега.....Време. Няма време.


Правят ми впечатление нелепите случаи, в които умира един или друг. Правят ми впечатление нещастните хора, които, обвързани до такава степен с проблеми, забравят да живеят. Правят ми впечатление и хора, които нямат, но дефакто имат всичко на света, защото не усешат тежестта на времето. За тях времето е обективна реалност, протичаща паралелно с живота им и те са я оставили такава, каквато е - неприкосновенна, вечна, прекалено голяма, за да бъде обоснована. Правят ми впечатление тези неща. И единственото, което правя е да съпоставям. И може би малко да се уча. Време. Няма време.

Не наистина. Време няма. Както и да го погледнеш. Няма време да изживееш всичко, което искаш, защото няма да ти стигне времето, което ти е дадено на тая земя. Обаче, приемеш ли, че "време няма", живееш така, както искаш и живееш за мига. А това ти дава всичко онова, което искаш да изживееш. Шантава история. Време.

Дали пък няма да се чувствам по-добре ако изобщо забравя за времето, за годините, за месеците, седмиците, дните, часовете и минутите. Или приема времето и заживея в синхрон с него като неотделима част от съществуването ми? Леле, влизам в дълбоки води. Нощите не ми понасят. Нито пък дните. Къде е третото измерение. Тази двулицевост не ми харесва. Трябва ми нещо различно. Като да речем чаша време. Има ли време? Свършиха го в близкото заведение. Може би ще пробвам в другото....Тръгвам на лов за третото измерение :))))


Om Mani Padme Hum....