View this site in your language!
Want to convert clicks into revenue?
Собствено Търсене

четвъртък, 22 януари 2009 г.

Jam On IT - Ако ти стиска да се влюбиш в живота.

Как да го опишеш с думи? Ако не си бил там, не можеш да разбереш какво е Jam On It. Но ще се опитам да ти разкажа, пък дано частица от изживяването ми стигне и до теб, зарази те с бацила на положителната енергия, която този фестивал оставя трайно в системата ти и следващия септември да броиш с мен дните до десетото издание. А вярвай ми, то ще бъде по-хубаво от всичко, което момчетата от Sleepwalkingz са правили досега. Защото 10 за тях не е просто поредната цифра, а юбилей. Десет години заедно, десето издание на джема. Както чух веднъж Боян да се изразява:

‘Ами че джема си е нашето бебе, даваме всичко от себе си, за да стане най-доброто.’

Разбираш какво искам да ти кажа, нали? Само най-доброто.

През 2008 се сблъсках за първи път с Jam On It изцяло. Беше деветото издание, последното за момента и въпреки, че присъствах на осмицата и преди това на седмицата, девятката беше тази, която промени изцяло виждането ми за това събитие и гравира някъде дълбоко в мен, кратко и категортично ‘I Luv JOI’ /Jam On It/. Със сигурност това се дължи на факта, че тази година за първи път се качих в удобно сгушилия се сред Родопите Смолян и бях с фестивала от съвършенното начало до абсолютния край. И сега се връщам със съзаклятническа усмивка към всеки един момент от тези три дни... Но как да я разбереш тази усмивка и да ми се усмихнеш съзаклятнически и ти, а после да въздъхнем заедно и въздишката да казва – „скоро ще е другия джем..., скоро, скоро...”. Слушай...

Историята започна в петък на 19 септември 2008 година към 4 часа следобед. Още от сутринта не можех да се свъртя пред компютъра, камо ли да свърша някаква работа. Общо взето създавах впечатление за трудова дейност с присъствие и отброявах минутите до момента, в който колата щеше да дойде да ме вземе и приключението Jam On It да започне. Няма да ти разказвам повече за мъчителното чакане, ще започна директно от приситгането, като по средата ще вмъкна, че по-хубаво от това да пътуваш до Смолян с приятели и конска доза позитивно настроение и да гледаш през прозореца накъдрените Родопи потънали в зеленина... Няма по-добро начало. Или може би...

Пристигането!

Влетяхме в центъра на Смолян по тъмно. Директно пред хотел Смолян, който по това време на годината се превръща в генерален щаб на сумати народ, зареден до горе с усмивки и онова топло, приятелско отношение, което те обезоръжава на мига. Настанихме се набързо и се сляхме с колоритните купчинки хора, насядали по дивани и фотьойли във фоайето на хотела. Усещах се като малко дете пред чисто нова играчка. Навсякъде около мен имаше млади хора от различни части на България и света, които с думи, жестове и тонове усмивки се опитваха да изразят нещата, които се спотайваха в главите им. Някои се познаваха от години, други от месеци, но повечето почти никога не се бяха виждали. Знаеш ли какво обаче – това нямаше абсолютно никакво значение. Никой не се интересуваше от това познаваш ли го или не, защото щом си тук, значи си част от това, а щом си част, значи си приятел. И то близък. Дори и да не си манияк, дори и да не знаеш каква е разликата между попинг, локинг и брейк, нито пък да си наясно кога е създаден хип хопа или кой точно е Доналд Ди, ти си фен. А това, убедих се лично, някак си ествествено ти спечелва щипка уважение и лъжичка съпричастност, за да се получи перфектната рецепта за едно наистина незабравимо изживяване.

А в мен то започна да ескалира още във фоайето, докато седях мълчаливо петнадесетина минути и наблюдавах хората около себе си. Дори и не усетих кога започнах да разговарям с The Next One, някой момчета от Sleepwalkingz и Skill от Ударната група. И говорих с тях така, сякаш вчера сме пили ром на уютно в Уго. Усещането беше като натурален шоколад. Две хапки чист ендорфин и забравяш всичко лошо, което ти е било на главата. Но това е само началото и само част от всички уникални хора, с които се запознах на фестивала.

Защо именно хотел Смолян? Е това е въпрос, на който не мога да отговоря, но мога да кажа само – Добър избор! Warm up парти в нощния бар на хотела. В първия момент наистина малко се стряскаш. Все пак това са си цели два етажа под земята и за да стигнеш до долу, минаваш значителен брой мраморни стъпала, които ти се струват като студената паст на някой зъл звяр. Може би е тактически ход. Да те стрестнат преди да те разтопят. Тайните на SLeepwalkingz остават в SLeepwalkingz. Обаче каква ти е изненадата, когато на входа те посрещнат ухилените физиономии на Любкиса и Гецата, които сякаш ти казват:

‘Абе влез вътре и ще видиш защо ми е толкова блажено изражението’

И какво друго ти остава да направиш освен да слезеш още няколко стъпала надолу, подмамван от страхотна музика и една такава свежа глъчка. Предаваш се и влизаш. И попадаш в странта на чудесата. И виждаш хора. Много хора. Със същото това блажено изражение като на онези двамата горе. Че даже и още повече – танцуващи хора, усмихнати хора, хора които ти казват „Здрасти, не е ли жестоко!”, хора, които ти казват „Cheers”, а ти даже не ги познаваш.

В първия момент се усетих все едно попадам на място, на което е трябвало да бъда преди доста време, а съм пропуснала. И сега съм адски щастливо същество, че най-накрая съм го открила и трябва да наваксам.

В дъното е масата на Ударняците. Насочвам се натам с чаша ром в ръка, казвам наздраве на всички и започвам сладки приказаки с Jose, Skill, Поднулевия и някои от момичетата на масата. Времето лети като лудо и докато се усетя е минал час, ромът свършва и отивам до бара за още. Виждам позната физиономия. От години позната. Започвам на български, с твърдото убеждение, че е невъзможно да съм сбъркала човека. Оказва се възможно. Този двойник на мой познат се оказва всъщност bboy Tomek от Германия. Едно от момчетата, чието крю ме на накара да погледна по съвсем различн начин на брейк денса. Тоест, накара ме да прогледна какво всъщност е брейк денса или би боинга, както ми казаха, че предпочитат да се казва на това изкуство. И вярвай ми, би боинга не е просто въртене на земята. Той е начин на живот. Той е живот.

Такива неща ми каза Томек. И още, и се смяхме, и когато се извиних за сконфузната случка останах приятно изненадана от това, че вместо темерутски отговор, какъвто съм свикнала да получавам при такова объркване, получих много усмивки и шепа срамежливост. Изненадана. Приятно изненадана...от германец. А казват, че те са студени.

Bboy Tomek rockz, това си казах, когато, въоръжена отново с ром и кола, тръгнах на разходка сред хората и се озовах до диджейския пулт. А там Huckspin, чието име научих от танцуващите наоколо ми, вдигаше градусите до максимум с невероятна музика. Удоволствие ти прави дори само да го погледаш как движи ръцете си над грамофоните и цялото му изражение е на същество, което обича да прави точно това, което прави и това е всичко, което иска да прави. Как да не те зареди положително един такъв човек като го видиш в действие. Завъртях се на пети към залата и тъй като пулта беше едно стъпало по-високо можех чудесно да виждам какво се случва в оформилия се съркъл. А там, в средата му, един елегантно облечен господин на видима възраст 45-50 години, танцуваше от цялото си сърце. Първоначално ми се стори странно да видя човек, облечен в панталон с ръб, елегантни обувки, риза и елече, насред море от анцузи и кецове. По-късно разбрах, че това е класическо попинг облекло, както разбрах и какво всъщност е попинг и кой е този интересен човек. Името му, псевдонимът му е Frank The Tank.

Един изключително сърдечен, страшно забавен и изненадващо енергичен господин, който ми отдели повече от час в приказаки за какво ли не. И едно от нещата, които научих беше, че за това изкуство няма възраст, раса, вяра. Има само безгранична любов и себеотдаване и един добър псевдоним който да казва – „Това съм аз!”. А Франк е Танкът, който обезоръжава всички със залпове положителна енергия и любов. А след Jam On It намери новата си голяма любов – България и...Jam On It.

И докато така сладко разговарях с този причудлив холандец, някой ме бутна иззад гърба ми. Залитнах надолу , а в следващия момент една ръка в червено държеше моята. Маурицио или The Next One, или малко лудия италиянец, или един от основателите на Rock Steady Crew. Едва по-късно вечерта научих, че Rock Steady са едни от легендарните крю-та в би боинга, но и че това да си легенда не означава да си надменен, студен, самовлюбен, недосегаем. Маурицио по-скоро е легендарно земен и ненадминат шегаджия. Няма да излъжа, ако ти кажа, че след като ме бутна, не ме остави и за секунда през следващия половин час без усмивка на лицето. И то такава, че после трябваше да си събирам челюстта с два пръста от схващане и бях принудена доброволно да абдикирам, за да не получа трайни лицеви увреждания.


Затова тръгнах отново на разходка сред хората и се натъкнах на Камиша от Sleepwalkingz с чаша в ръка и онова пермаментно фреш изражение, което Warm up партито на JOI беше подсилило с някъде около 1х120%. Каза ми наздраве и продължи да наблюдава с усмивка центъра на новосформиралия се съркъл. А аз съм любопитно същество и нямаше начин да не погледам. В средата едно странно човече раздаваше душата си с танци, а физиономиите му инстинктивно извикаха усмивка на лицето ми. Zoo или Супачай, както е истинското му име. Бях го виждала на седмицата отдалече, но никога от толкова близо. Един поглед е достатъчен, за да разбереш, че този компактен образ е роден артист. Компактен, защото носи специфичната крехкост на източните нации, колкото и абсурдно да звучи и образ, защото не можеш да забравиш лика му, след като си го видял веднъж. Може би единственият, който с лицето си може да изрази такава палитра от емоции, че ти седиш по някое време напълно объркан и се чудиш какво се случва, докато не вкара и чувството си за хумор и тогава просто се предаваш на смеха, победен, но доволен. Заслужава си да видиш това.


Заслужава си да видиш и още много други неща, за които няма да ми стигне времето да ти разкажа. За забивките на Поднулевия и Скил и майтапите, които разказваха след това, за Влади, Боян и Мое Рокс, които не ни оставиха да седнем през цялото време от страхотна музика, за шегаджийските батъли между Zoo и Rebbel169, за среднощното ядене на сандвичи и частните уроци по български, които преподаваха на чуждестранните артисти и още и още...

Но това е само първата вечер, това е само началото. И като за начало се прибрах натъпкана с положителни електрони и усмивки в стаята и заспах като бебе. А на сутринта се събудих гладна за още. А по-добро място за закуска от центъра на Смолян няма...

А в центъра...

Хубаво е поне веднъж да дойдеш в Смолян, за да видиш какво всъщност представлява този град. Тази част от центъра на Смолян, където се организира фестивала, е едно терасовидно разположено малко чудо с водопади, зелени алеи и една площадка най-отгоре, с една голяяяяма бяла стена, на която петима графити артисти рисуваха своето виждане за нещата от живота. Музика, хора и един горещ чай с кроасан. Това е закуска! А около тебе смях, приказки и чиста проба изкуство.

Винаги съм си мислела, че хората, които рисуват графити са просто вандали, които не могат да се сдържат да не надраскат поредната стена, спирка, сграда и да развалят цялостния вид на някой град. Съвсем по различен начин обаче поглеждаш на нещата, когато се докоснеш до графитите в чистата им форма на правилното място. Там където четирите елемента на хип хопа са едно цяло. Защото....научих сащо така, че хип хоп не е само музика. Той е съвкупност от изкуства – графити, би бои, мсита и диджеи. Всичко това взето заедно е хип хоп. И къде другаде да го видиш, ако не на Jam On It. Така, както трябва да бъде.

И какво виждаш всъщност. Ами ... Wicked с цвете зад ухото като един истински българин, същият Франк от предишната вечер, омазан до уши в боя, по тениска с къс ръкав и температура над 38 градуса, преливащ от енергия, със заразителна усмивка и изненадваща бързина, как рисува по стената и я превръща в шарено пано с преобладаващо оранжево. Виждаш Mike или Rebbel169, който е по-свеж от всякога, нищо че малко е спал предишната вечер и е танцувал до скапване. Той е все един такъв с перманентна блажена усмивка на лицето и изражение, което оставя в теб усещане, че...този човек е като тихите води. Колкото по-тиха, толкова по-дълбока. И незнаеш какво да очакваш, докато не видиш какво ти дава. А той определено ми даде да разбера, че черепите могат да бъдат и симпатични. Виждаш Arsec да седи като първокласник на бордюра с тетрадка и молив в ръка, твори скица на онова, което след малко ще се пренесе на стената. Виждаш Nasimo покачен на стълбичка, отдалече даже можеи да ти заприлича на някой строителен работник. Разликата е в това, обаче, че неговото стриотелство е строителство на духа, който излиза изпод ръцете му, досущ като духа пуснат от бутилката... Шарено, свежо, позитивно, началото на фестивала...

До към пет и половина, когато всъщност всичко щеше да започне, обикалях напред назад по площад България с неизменния чай в ръка. Слизах по стълбите, качвах се, слушах микстейп горе и саундчек долу. Навсякъде щъкаха хора, навсякъде разговори, навсякъде смях, навсякъде очакване шоуто да започне.

А шоуто...

Шоуто няма равно. Заех стратегическа позиция точно пред сцената, за да не пропусна нищо. И не сгреших, защото от това не трябва да се пропуска даже минута. Е може би само докато отидеш за още чай, защото си беше доста студено... Необичайно за края на септември, но така е още по-интересно. Пък и не ти прави впечатление, когато на сцената започнат да излизат крютата едно след друго, започнат батълите и ти се надъхваш с всяко едно крю по отделно, докато накрая не си избереш любимец и като страстен почитател не започнеш да му пускаш тонове положителна енергия, за да го изведеш напред. А енергия имаше. Много даже. Около теб хора, викат, танцуват, свирят, нахъсват. Soul Warriors, после True Rockin Soul, след тях Disaster Force, Mad Skills, Breakers Without Fear, Monstribe и още и още... И момичета. Танцуващи брейк момичета. Bgirls. Дори и да не спечели, тяхното крю си беше един път. Да ги видиш как се надъхват пред момчетата, как танцуват, как ги предизвикват да покажат каквото имат. За няколко часа сцената се превърна в бойно поле на изкуството, от което се сипеше залп от енергия. Сигурно спекулирам твърде много с тази дума енергия, но няма друга, с която да я заместя, защото това е, което усещаш от сцената, от публиката, от цялата атмосфера. Енергия. В чиста форма. И зареждаш изтощените батерии, забравяш на момент даже, че изобщо можеш да се изтощиш някога.








И как да не ги заредиш, когато Скил завърта плочите и двамата с Jose ти казват категорично от сцената – „Остани си в България!” Знаеш ли какво усещаш? Усещаш се горд, че тази музика, която брат ти не разбира, сестра ти казва че е груба, а родителите ти заклеймяват като брутална и едва ли не криминална, същият този рап така ти влиза под кожата с една проста истина. Простата истина, че нищо в България не е наред, но ти си този, който може да промени всичко. И никой друг освен теб. Как да не станеш върл фен на Скил и Jose?

Още повече, когато Jose закрачва с великански стъпки по сцената, пуска ти лафове по микрофона, Zoo те побърква от смях, а Mystery те надъхва за още една доза зареждане. Защото идва ред на Sleepwalkingz. В червено. Смолянската мафия. Само че нищо общо с мафиозите. Това са момчетата, на които можеш да разчиташ напълно, че престоят ти през тези няколко дни в Смолян ще бъде един път. И го правят наистина. Виждаш ги на няколко метра пред теб как се раздават, как дават всичко от себе си, как правят това, което обичат да правят и им личи. Танцуват. Soul Train. Един след друг излизат Руси, Екзарка, после Шкодрата се хвърля на сцената, Гецата се върти след него, Бобски се вмъква и хваща ритъма, с Екзарка правят сложни неща, на които даже името незнам, но не ми и пука. Любкиса ухилен до уши излиза след тях, после Иво разцепва всички, накрая завършват като червена стена сомнамбули, които обаче са по-събудени от всякога, защото това е, което искат да правят и го правят добре. Забавлявам се, гледам ги и ми е кеф, че това са момчетата от Смолян, които ми обещаха страхотно изкарване и не ме излъгаха.














А след тях... Доналд Ди. Един истински изпълнител от Бронкс, който излезе на сцената с ръкавици, защото му беше студено. Обаче не го показа. Разтърча се и започна да рапира. И се стопли изведнъж някак си като зазвуча Live Show Party Yo. И как да не се стопли като около тебе всичко живо започва да скача и да вика, и да танцува, и да умира от кеф. Изведнъж забравяш, че е студено, пренасяш се някъде другаде и единственото, което чуваш е музиката и глъчката около теб. И се сливаш с нея, баса вибрира в стомаха ти и ти ей така несъзнателно започваш да си тананикаш тихичко, докато накрая не запяваш колкото ти гърло държи. Доналд Ди, Доналд Ди.... Един час само най-доброто. Но и най-доброто свършва. Края на фестивала отпред на площад България в Смолян. Чак не ти се вярва, че са минали пет часа. Все едно са били пет минути. Искаш още и те канят на After party. Пак там, два етажа надолу...

Ако Warm Up партито те подготвя за фестивала, то афтър партито те убеждава окончателно, че това не е края. Защото вече си сигурен, че догодина пак си тук. И няма къде другаде да ходиш. Не искаш.

Афтър парти...

Всичко е минало добре, всичко е минало даже повече от добре. Артистите са доволни, победените крюта пият заедно с победителите, момчетата от Sleepwalkingz са спокойни вече, няма го онова скрито напрежение от предния ден. Толкова са спокойни, че чак са като топлия въздух в бара – лежерен и отпускащ, предразполагащ да се забавляваш вече на 200%. Уморена съм, но имам сила за още едно парти. Последното парти от фестивала в Смолян.

Хващам в ръка отново чашата с ром, този път включвам и чая за аромат и тръгвам да обикалям из бара. Прави ми впечатление едно изключително дълго момче, изправен на пръсти, протегнал ръката си с камера над главите на хората. Владо – още един луд фен на JOI. Не спря да снима през цялото време и сега също документираше танцуващите в съркъла. А там, в съркъла, излизаха един след друг допреди малко „враждуващите” артисти, момичетата, Zoo, Mike, Mauricio, Roo See, Bobski и още и още. И като поседиш и погледаш започва да те залива вълната на приятелството, която обхваща всеки един поотделно в оформилия се съркъл. Би прозвучало доста странно, ако ти кажа, че на моменти този кръг ми напомняше на някой окултен ритуал, в който вуду духовници изпълняват своите танци, изпаднали в състояние на транс. Може и да е странно, но ще ти кажа, че магия наистина има, но тя няма нищо общо с окултизма, нито с черната магия, нито с бялата. Това е магията на танца, магията на свободния дух, магията да се чувстваш добре на едно място, с толкова непознати приятели. А танцуващите в съркъла. Оооо да! Те наистина изпадат в транс. И е толкова хубаво да ги гледаш потънали в този свой свят, разтопени в него, едно с музиката, земята под краката им и движението на телата им. Чак не можеш да повярваш какво виждат очите ти.

Но има какво още да се види на афтър партито. Затова и се откъснах малко насила от съркъла и продължих нататък. И на какво се натъкнах – едно веселяшко крю от Сърбия, което шумно пиеше странни коктейли с бира на бара. А докато пиеха, не пропускаха да привлекат всеки минал покрай тях за снимка, да го прегърнат все е дно им е брат и да извикат едно мощно „Любиме Болгария!”. Е как да не я заобичаш малко повече и ти, като виждаш как побратимите ти изпадат в екстаз след едно такова събитие.

Продължаваш малко по-надолу и пред очите ти се открива групичка фенове, които се размазват от кеф на музиката и въпреки, че не могат да танцуват брейк се раздават напълно и общо взето не ги и интересува, че не могат да хванат движенията. Важното е, че хващат ритъма, а ти се усмихваш едно такова добродушно като ги видиш и те забавлява факта, че тук не трябва да бъдеш някакъв или нещо, за да си прекарваш добре. Също като Владо с камерата, който към края на пратито така се разтанцува, че чак около него се оформи голям съркъл, който шумно скандираше името му до последно. Весело... Много весело. До горчиво весело беше афтър партито. И продължи до светло, както всяко страхотно парти. Никой не искаше да си тръгва, но пък ни спряха музиката и нямаше как. Артистите се понамръщиха, че не могат да танцуват повече, но за сметка на това окупираха масите и столовете и продължиха да говорят, да разказват преживяванията си от местата, които са посетили и изобщо не се сърдеха на въпросите ми, които се изсипваха като порой, просто защото не можех да спра да питам. Напротив даже, радваха ми се и отговаряха на драго сърце, а накрая Mike ми каза „Имаш хубави очи” на доста добър български. Сърце не ми даде да му кажа другия смисъл на изречението, но от усмивката на останалите разбрах, че са му го обяснили качествено. Усмивка. И още две. И за десетте минути, които му обещах да почака, когато ме помоли да го заведа до сандвичите и които по българско време се равняват на час. Не се разсърди. Бяхме квит.

Колкото и хубаво да беше, обаче, паритито свърши. А с него свърши и Jam On It фестивала в Смолян. На тръгване от хотела ми стана мъчно, че тези няколко дни безметежно удоволствие изминаха така неусетно. Не се поколебах да го кажа на глас сред колоритната група артисти, организатори и фенове, докато вървяхме уморени, но адски доволни към киното в центъра, за да закусим рано, рано сутринта. И чувството ми беше споделено от всеки един. Такова нещо ти се случва един път. И дори да знам, че ще присъствам на JOI следваща година, няма да бъде същото. Със сигурност ще бъде по-хубаво, но не и същото. С всеки изминал път, ще бъде малко по-различно.

Когато се прибрах към единадесет сутринта в стаята, за да се наспя преди да тръгна за последната част на фестивала в София, изпитвах букет от емоции, които е трудно да бъдат систематизирани по някакъв начин. Чувствах се добре, чувствах се заредена, чувствах се щастлива, чувствах се вкъщи. Бях намерила едно голямо семейство, ама наистина голямо, пръснато в цяла България и по света. И всеки един от тези хора ми даде по нещичко, което ми липсваше и това така ме пълни, че чак започнах да преливам. Да... Бях щастлива. Така и заспах. Щастлива!

На другия ден сутринта, 22 септември 2008, тръгнахме директно към София за последната доза Jam On It за тази година. Пак същата бройка приятели в колата, но вече с едно различно чуство. Онова усещане, когато си пълен с толкова много впечатления, емоции и какво ли още не, че дори не ти се говори. Блееш през прозореца към страхотната природа, все още зелена и жива и ти става тъжно, че това ще бъде последният ден, в който ще бъдеш с всички тези хора. Два часа почти ти се доревава, докато не стигнеш в София пред НДК.

А там...

Лудница. Хора навсякъде, всеки търчи напред назад, сладури ти носят чашки с горещо Нескафе, артистите щъкат и се смеят, заговарят те, надъхват се да си направят шоуто като за последно. Защото в действителност те наистина си правят шоуто. Не са тук, за да се състезават, не са тук, за да печелят или загубят. Тук са, за да бъдат с приятели, за да се забавляват с приятели, за да научат нещо ново и да научат някого на нещо ново. Заразиха ме. Тъжното усещане отпреди няколко часа изчезна и зе заредих три пъти повече с ентусиазъм за тази последна вечер. Искаш ли да съм честна.... Няма такова шоу...

Три часа център на София гърмеше от невероятна музика. На сцената True Rockin Soul показаха съвършенна хармония в движенията, показаха, че са едни от най-добрите в това да накарат краката ти сами да се движат като ги гледаш как танцуват. Soul Warriors плениха няколко хилядната публика с уменията си, а Frank буквално накара всеки един да крещи в екстаз. Поднулевия ме върна към лятото и ми се прииска пак да е топло, да си седя на плажа и да подвикна на сервитьора – Дай още бира. Sleepwalkingz бяха нахъсани повече от всякога, въпреки умората по организирането на всичко това. Излязоха и се раздадоха на 200% и заразиха всички с тяхното собствено усещане за JOI. Skil и Jose отново ми казаха „Остани си в България” и този път бях сигурна, че на хората до мен, пред мен, зад мен и навсякъде около мен поне мъничко им е влязло това усещане, че България си е нашият дом. А когато накрая Donald D изскочи на сцената, това хилядно множество зарева от кеф. И така повече от половин час. И после също, на последвалия фрийстайл, на който сцената се препълни с всички артисти и всеки един поотделно излизаше, за да танцува и да се забавлява заради себе си и заради това, че беше там, сред нас.



Какво беше всичко това...

Една емоция в чиста проба. Без преструвки, без натягане, без маски. Беше живо и дишаше и гъделичкаше отвътре. Караше те да се смееш даже и да си скапан след толкова безсънни нощи.

Беше един фестивал на изкуството. Онова манияшкото, младото изкуство. Изкуство създадено, за да няма бой и агресия, за да няма убийства и престрелки. Изкуство, създадено, за да събира различните хора на едно място и да ги прави приятели.

Какво можеш да видиш на Jam On IT? Много неща. Ама наистина много неща. Танци на първо място. Виждаш мъже, които не четат наръчници за това „Как да се държи един мъж”, в които на първо място пише – „Мъжете никога не танцуват”. Виждаш ги готини, чаровни, чиста проба мъже, които танцуват. И танцуват така, че могат да ти скрият шапката. И не се срамуват. Гордеят се. Защото са над тези неписани и писани от незнам си кой закони. Защото те са разбрали, че това, което те пали отвътре е това, което е истинско, независимо какво е точно. И ти се разтапяш заедно с тях като гледаш как ти дават изкуството си. И се заразяваш с тяхната мания.

Виждаш момичета. Страхотни момичета. Момичето, които знаят как да се забавляват и как да забравят всичко, на което майка им, баба им и роднините до девето коляно са ги учили. Забравят това да бъдат студени, дистанирани, претенциозни, нафундрени и други подобни. Виждаш момичета, които танцуват и танцуват толкова добре, колкото същите онези момчета горе. И се кефят, и са земни, и се забавляват...

Виждаш хора. Много хора. Различни хора. Уникални хора. Хора, за които думата различен не е етикет лепнат на челото, за да се пазиш и да бягаш надалече. За тях такива предрасъдъци не съществуват. Защото това са хора, оперирани от тези глупави социални закони. Независимо от къде са и какво могат или не могат да правят тези хора, те ти дават това, което имат. А това което имат е талант. Талант да създават музика, талант да създават картини по стените, талант да танцуват, талант да рапират, талант да миксират, таланта да бъдат хора, да бъдат артисти до мозъка на костите си.Имат и още един талант. Най-ценният. Таланта да те направят свой приятел още от първия момент, в който те видят.

Защо...?

Баща ми винаги ме е учил да си задавам този въпрос. И аз си го задавам. Знам и отговорът. А той е много лесен....

Защото виждаш и срещаш всички тези различни хора, от различни краища на света и България, пръснати допреди малко като игли в купа сено, събрани на едно място. Помисли си само колко трудно би ти било да ги намериш, ако тръгнеш да ги търсиш сам. Може би ще успееш, може би не. Може би ще знаеш къде да ги търсиш, но най-вероятно даже си нямаш и на идея. Защото...може и да слушаш фънк и хип хоп, но може и да си почитател на Висоцки, може и да танцуваш, но може и това да не е твоята стихия, може и да си артист, но може таланта ти да се крие в това сгъваш салфетки във формата на тарантула, може и да си различен, но може и да си просто човека, който гледа новините в осем вечерта. Може да си всякакъв, но това няма значение... Защото някой е разбрал как да намери общата нишка между всички тези различни хора и не е оставил откритието си да плува безметежно в океана на мозъка му. Действал е. Действали са! Знаеш кои нали? Момчетата от Sleepwalkingz. И знаеш какво ти дават. Заявяват го – JAM ON IT.

Същият този фестивал, на същото онова място, където можеш да откриеш всичко, което ти описах горе и същите тези хора, с които те запознах, дори и отчасти. Няма такова изживяване. Идваш един и си тръгваш с цяло едно семейство. Тръгваш си и с още нещо.... Много любов. Тръгваш си влюбен до уши в живота!

I LOVE JAM ON IT

Няма коментари: