Засада отвътре

Има го в ума ти докато седиш в офиса пред монитора и не издържаш повече, защото скапания корел не иска да обработи файла със скоростта, скоято мислите препускат в главата ти.

Усещаш го в стомаха си, докато се храниш на масата сам в къщи, а навън слънцето отдавна е умряло за деня и само преминаващите коли по булеварда ти напомнят, че, мамка му, навън има живот.

Виждаш го пред очите си, докато шофираш към поредната задача за деня, а някакъв опел Кадет окадява всичко пред теб и не ти позволява да дишаш от бензиновите изпарения, които изхвърля на талази след себе си.

Чуваш го докато се къпеш. Приглушен глас, сякаш идващ от дълбините, смесен със звука на падащата върху керамичните плочки вода. И да, о Господи, тази гореща жива вода не може да измие от тялото ти полепналото като сажди усещане, че нещо в живота ти не е наред. Не може да го измие и гъбата, с което търкаш всеки сантиметър кожа. И търкаш така, че боли. Търкаш докато не заболи.

Усещането....усещането, че нещо липсва. Че нещо не е наред. Че слънцето не е изгряло, че луната я няма, че звездите на са там, където трябва да бъдат, а сърцето ти е на майната си. И заради всичко това ти си празен. Празен като буркан лютеница. Като последния буркан лютеница в света. И повече няма. Няма кой да направи, няма кой да продаде. А ти така обичаш лютеница, че ти идва да заревеш от безсилие.

Това усещане е убийствено. И е породено от знанието, че имаш само един живот, а ти си на 23 и все още не живееш. Виждаш се с хора, смееш се, забавляваш се, но всичко е наужким, защото си сам. Какво знам аз, подяволите? Знам какво чувствам, но това не е достатъчно, за да живея. Кой е оцелял само с чувства? Мога ли да направя нещо? Няма повече лютеница.

Града пак се ражда в тъмнината и светлините му украсяват иначе сивата пазва на звяра. Усещам нещо в себе си да се ражда. Гъделичка ме по краката, лази по гърба ми и оставя малки улейчета приятен гъдел. Приисква ми се да скоча и да затанцувам. И точно тогава всичко пропада. Аз съм някъде, той е някъде, без него не съм жива, а без живец няма как да живея. Гледам тъпо през прозореца и малко ми се иска да го отворя и да скоча. Само за да усетя как ще бъде усещането от свободно падане надолу. Дали летенето ще ми покаже как да се науча да живея?

Пак изпитвам онзи порив да се ражда. Порива да избягам. Знам много добре от кого бягам. Лошата новина е, че той ме следва навсякъде и за да избягам от него трябва да се самоубия. Или да забравя. Другата седмица ще се запиша на час при психоаналитик. Използва хипнозата като лечение. Ще го помоля да ми заповяда да забравя. Искам да живея. А не правя нищо по въпроса. Не искам ежедневие искам само още един ден безметежност. Да не усещам че съм жива. Може би тогава ще бъда по-жива отвсякога и тази агонична апатия ще умре.

There`s much more I can do, much more I can learn, and much more I can give...to someone, from someone, with someone.......who`s alive.