От мен до теб са само няколко клетки...

От мен до теб са само няколко клетки.... - това му беше написала върху червения плик, който се луташе между двата града седмица и половина, самотен в тъмната торба. Още с тръгването си единствената му цел беше да се покаже пред очите му с цялата си величествена червенина и да изкрещи в лицето му думите, които тя беше написала с трепереща ръка. Трепереща поради много причини - защото бързаше, защото сърцето й лумтеше от бързането и жегата, от нервите, от мисълта за него, от мисълта как ще приеме думите й, от химикалката, която толкова много обичаше, но сега като че ли тя самата не искаше да отрони и капчица мастило, защото ревнуваше. Защото с тази химикалка беше писала толкова съкровени мисли, толкова лични чувства и усещания, толкова от себе си. А сега искаше да я използва, за да подари на него нещо от себе си....и то чрез точно тази химикалка. И химикалката й се обиди. Затвори пълнителя и нищо не помогна - нито тръскането, нито разписването, нито прокилнането.... Но когато я видя да сяда на леглото изтощена и свита, почти отчаяна, когато я чу да казва - Моля те, пиши...моля те, химикалката се прекърши. Не можеше да обърне гръб на тази молба, не и от тази жена, от това същество, с което бяха споделяли толкова много мигове... И прописа. Написа думите, които дойдоха от душата й, защото мисълта й тогава спеше. И тя сама усети колко горещо беше мастилото, докато оставяше отпечатъка на буквите по червения плик. Сля се с него и двамата заживяха за мига, когато той ще го види, ще го прочете. Защото тя беше вложила повече от просто думи... Съжаляваха единствено, че тя нямаше да узнае как наистина е реагирал той на това кратко изречение....А тя повери, довери този дар на хора, които поругаха тази частица от душата й, приемайки я за просто пратка, незначителен пакет, който трябва да бъде доставен някъде си, по някое време. И тя чакаше, мислеше, връщаше се назад и когато се връщаше към онзи ден, хващаше с две ръце главата си, затваряше очи и се молеше той да не приеме думите по друг начин, да не вложи в тях нещо друго от това, което тя е вложила, да не ги разбере така, както не трябва да ги разбира. На няколко пъти и се приискваше да не беше писала нищо. Да беше изпратила пакета без думичка, без послание. На няколко пъти й се искаше този пакет изобщо да не пристига. Но всеки път, когато мислеше така си спомняше за плика и за химикалката, спомняше си за празните листове вътре и подканата й той да вдъхне живот на тези празни страници, да ги изпълни с всичко, което държи заключено в себе си. Защото искаше той да разбере, че единственото, което остава е именно това, което оставяме след себе си на другите. Защото искаше той да разбере, че един ден ще живее чрез това, което е оставил. Че един ден всичко, което е почувствал, всичко, което е усетил, ще се върне отново чрез нечий глас, прочел тези празни сега страници. Искаше й се той да стане съпричастен към това, което палеше душата й. Така, както тя стана съпричастна към неговият огън, още в момента, когато се стопли от него....Когато се стопли дори преди да го познава, преди да го е погледнала в очите. Когато й се обади и й каза, че пратката най-сетне е пристигнала, нещо затрептя в стомаха й. Чакаше да чуе нещо за плика и чу. Но й се стори, че думите му не бяха изпълнени с онова, което й се искаше да носят. Упрекна се, че е очаквала повече. Упрекна се и че е искала да чуе повече. Упрекна се, че се почувства обидена. Упрекна се.....Упрекна се, че е упрекнала и него... Защото нямаше право, нямаше основа върху която да стъпи за да го упрекне. Защото той й беше показал, че нейният огън е важен за него, също колкото собственият му и когато имаше възможност й носеше подпалки, за да го поддържа. Също както правеше и тя. По един или друг начин, с това, което намираха по пътя. Различни, но все пак подпалки. Сега седеше сама с чаша вино в ръка, празния лист до нея и същата тази химикалка, която й помогна в онзи момент. Върна се отново там, почувства за миг отново всичко, което почувства в онзи ден....и се усмихна. Усмихна се на себе си, защото знаеше, че плика и мастилото са си свършили работата. Но последната задача така и няма да успеят да я свършат. Да й кажат как е реагирал той, какво е почуствал, какво е усетил и как го е приел... За всичко това сега имаше някой друг, който да завърши мисията... И тя знаеше, че той ще се появи скоро... Много, много скоро...

Моля те, не се превръщай в чудовище...

Хахаха....Стига. Не, сериозно....стига!!!
Въртиш, сучиш около това, мислиш, размисляш, прехвърляш го 1001 пъти в главата си, махаш го за малко, после пак се връща....Толкова е банално, че накрая става тривиално. Дразниш ме с това. Дразниш ме наистина. И знаеш ли защо? Защото съм като теб. И каквото и да правя, както и да го правя - същата съм. Кого се опитвам да заблудя, не разбирам. Като всички, които ме познават го виждат. Хахаха....стига!!!! Наистина....престани!

Защо си толкова обсебен от това? А ти си и дори не се опитвай да ме заблудиш.... Душата, живота, истината, свободата....свободата. Каква свобода? Коя истина? Чий живот? А душата? Какво е душа? Има ли я изобщо или е феномен от причинно-следствени връзки??? Срещаме семейството си по пътя - така каза тя онзи ден. Да ама чакай малко....Като се прибереш вкъщи си виждаш семейството нали? За какво семейство става въпрос. Баща ти, майка ти, сестра ти, брат ти и братовчедите или??? Или...
Свободата... Ами че ти си свободен. живееш в свободна държава. Не съм те видяла окован във вериги. Ходиш си на работа, вършиш нещата, които искаш да вършиш. Вярно - проблеми има... Но не си затворник, нито пък си пленник, още по-малко си роб. Нали така. Ето ти я свободата.
Истината - чакай, чакай. Всеки си има истина. Мойта си е моя, твойта твоя, нейната си е за нея...Няма общоуниверсална истина. Не...наистина...няма общоуниверсална истина. Така че, приключвам този въпрос....
Живота.... Ооооохххх. Толкова много съм говорила за това, че чак сълзи ми потичат от очите като започна наново. Какво е живот. Ами какво ли е да го... Нали дишаш, нали се движиш, нали виждаш слънцето, хората, всичко. Млад си - дивееш, после улягаш, жениш се, раждат ти се деца, почваш да живееш за тях и да работиш за тях и.....тва ти е живота... Какво повече да говорим за това?!?!?
Душата....Айде стига. Нито един учен до момента не е успял да потвърди, дад даде доказателство, че тва чудо съществува. Никой не е успял да го "хване", не е успял дори да прихване някакъв звук, частица, нещо. какво е душа?!? Кой ти мисли за това, като има да си плаща актовете и сметките, като му е разбита колата или хладилника е празен, като две идиотчета го чакат в къщи да му се овесят на врата и да кажат - дай - като го дразни жената/мъжа/приятеля/приятелката и всечки искат и искат от него. Накрая на деня е толкова уморен, че надали като си легне в леглото ще си мисли какво е душа и от къде произлиза....

ТОВА Е ЧОВЕК, В КОЙТО НИКОГА НЯМА ДА СЕ ПРЕВЪРНА!!!

Всичко, което описах е един средностатистически, средносъществуващ, средноинтелектуален, посредственоживеещ човек....И не заради това, което има или е направил, не заради "живота", който живее, а заради ЖИВОТА, който живее. Разликата между живота в кавички и този без е, че първото изобщо не е живот, а съществуване. И защо ли, Господи, ще ме попитат някои... Ква е разликата, при положение, че и двете думи всъщност са определение за едно и също нещо.
Вие луди ли сте!?!?! Ето това ще ви попитам аз.

Спомням си преди време се опитах да обясня на бившия си приятел, че съществуват различни видове любов, когато му казах "Обичам те". Той прие тези думи като "Обичам те и искам да бъда с теб", а аз исках да му кажа "Обичам те, но не мога да бъда с теб". И това му казах, защото ще се появят хора, които пък на мен ще ми кажат - защо не му каза направо това. Казах му го и му казах също така, че любовта може да бъде различна - любов към приятел, любов към близък, любов към сродна душа, любов към мъж, любов към жена, безпаметна любов, разрушителна любов, градивна любов, истинска любов, лъжлива любов, красива любов, вдъхновяваща любов...Щом сме измислили толкова много думи за едно и също нещо...кажете ми вие - не е ли различно в крайна сметка???Различно е...и то толкова много. Той тогава не ме разбра. Но след две години и половина заедно, при положение, че още в началото му казах, че няма да се усещаме...е схвана го. И сега му е по-добре. както и на мен.

С живота е същото. Има реален живот, ментален живот. Има духовен живот, истински живот, лъжлив живот, красив живот. Има разкъсващ живот, отдаден живот, егоистичен живот, . В основата си е просто живот. Но напоследък всичко се обръща така, че се свежда само до едно единствено нещо сред хорат, които ме заобикалят - проблемен живот. И нищо повече. Толкова много се обръщат към проблемите, толкова много ги обсебват и затварят, задушават, ослепяват, че чак не могад да се отърсят от тази гнусна кора, която ги обвива.... И се превръщат в онзи, който описах горе. Е няма да се превърна в такова животно. Даже животно е прекалено мило казано. В такова чудовище по-добре. Защото проблеми винаги ще има. И от тебе зависи кака ще се справиш с тях, за да продължиш ЩАСТЛИВ нататък.

Един приятел каза - Ако имам момиче до мен, знам, че ще направя невъзможни неща, ще полетя. Ем да, съгласна съм. Обаче какво си мислиш??? Че с момичето всичко приключва? Да, вярно е, да я спечелиш е трудно - много даже. Да се решите да бъдете заедно. Но това не е една единствена стъпка. Това не е началото и края. Борбата продължава и след това и е даже още по-ожесточена. Много, много повече. Защото в нея е намесено вече и сърцето......

Същото е и с живота. Родил си се веднъж. Втори път няма да се родиш. Но пък може да се прераждаш много пъти през този един единствен живот, който имаш тук и сега. Как??? Ами чрез себе си. Чрез всичко, в което вярваш и усещаш, но се опитваш да махнеш и изтриеш, защото го считаш за глупаво, тъпо, неразумно, идиотско, нереално. Можеш да се прераждаш чрез всичко, което описах горе чрез отрицание. Защото, пъпеш...всичко е в теб и ти си в него....

Какво имам предвид ли?? Ами... Да питаш защо, да търсиш истината, да усещаш, че душата ти страда, когато имаш нужда от някой или нещо, да обичаш, да се молиш преди да се нахраниш, преди да заспиш, да искаш да бъде свободна същата тази душа и след нея и ти самият....всичко това е живот. Всичко това. Дори когато имаш неплатени сметки, дори когато колата ти е разбита, а книжката в КАТ, дори когато децата ти реват и искат не могат да заспят, дори когато проблемите са толкова, че искаш да скочиш и да приключеш с всчкио. Това е живот. Гушни детето си, попей му, притисни го до гърдите си, нека чуе сърцето ти - то разбира, усеща. Отвори прозореца и виж звездите, вдишай въздуха, дори и мръсен от смоко.....и се помоли. Една молитва ще ти вдъхне много повече сила, отколкото предполагаш. вдъхни си сила и сам....Недей да скачаш, защото незнаеш кога ще се върнеш тук. А този живот ще ти липсва. Дори изпълнен с толкова много проблеми. Тези шибани проблеми. Намериш ли сила и вяра тия скапани проблеми ще започнат да ти харесват....

Моля те, не се превръщай от човек в чудовище.....

Следва продължение....

Почивката е далече още, макар и толкова близо...

В крайна сметка докъде стигаш? Мислиш си, че когато откриеш ключа към една от вратите след нея ще има спирка по пътя, поне за малко. Вкарваш с трепет ключа в ключалката, завърташ и плахо натискаш дръжката. Затаяваш дъх и отваряш... Все още си със затворени очи, страх те е да погледнеш. Чакал си, търсил си, намерил си. А сега се страхуваш даже да погледнеш....

Стоиш така, на прага. Вратат е широко отворена. Усещаш прохладния бриз, който лъха от другата страна. Носи аромата на липа, след топъл летен дъжд. Опияняваш се от този аромат. Вдишваш, после пак. Не можеш да спреш. Пълни дробовете ти и те понася в друга вселена. Наркотик. В главата ти започват да се раждат представи за гледката. Зелените корони на дърветата, мека поляна и слънце, море от слънчогледи, маранята на лятото, звука на морето... и нещо, още нещо. Задържаш тази представа, не искаш да я пуснеш. Харсва ти. Толкова е истинска, толкова те докосва. Усещаш. Нищо повече не е нужно.

Отваряш себе си по-широко от отворената врата на прага. Даваш себе си повече, отколкото си дал докато стигнеш до вратата. Но стоиш на едно място. Защото се страхуваш да си отвориш очите. А не е ли истина, че със затворени очи се върви трудно. Не че няма хора, които умеят да вървят така, но техните сетива са различни от нашите, усещат нещата по различен начин. И ето, заставаш най-накрая пред страха си. Отваряш мъничко едното си око. Заслепява те светлината на слънцето и не виждаш нищо друго освен белота. Отваряш и другото. Примижаваш - светлината е прекалено силна. Нужно ти е малко време да свикнеш с гледката, да се настроят очите ти, да фокусираш. Слагаш ръка над очите си, за да притъмниш поне малко, да виждаш по ясно... И след време....

След време картината се изяснява. След много малко време. Но все пак достатъчно. Застанал си на прага. Искал си да видиш малко почивка зад вратата. Поне една спирка... Една като тази в представата ти - аромата, звука. А виждаш....виждаш още път. Още много път. Път към нещо неясно, нещо там в далечината.....И се усещаш...малко прецакан, малко щастлив, малко благословен, малко зареден, малко уморен и малко обновен. Защото не свършва всичко тук и сега, зад тази врата. А има още път да се върви, още врати да се отворят.

Обаче се е появило нещо ново... И ти го държиш в ръцете си като спомен за усещането. Държиш ключа. Намерил си го след толкова път дотук. И този малък, лъскав ключ в ръката ти се смее смее нагло, но ти не му се сърдиш. Напротив даже. За първи път ти харесва да има някой, нещо, което да се смее така. Защото в този смях няма заплаха, няма упрек и фалшификат. Защото този смях е искрен, истински, този смях е още една подкана да прекрачих прага и да продължиш нататък. Без да се страхуваш. Е...поне малко повече да не се страхуваш....

А почивката е далече още. Макар и толкова близо :)))

На клетъчно ниво

Идиотизъм, пъпеш. В чиста форма. В огромни количества. Навсякъде, у всекиго. И в мен, и в теб също....

Няма спасение. Няма изцеление. Приемаме го за даденост. Цъкаме с език като ни се случи, като минем покрай него, като станем неволни свидетели. Но нищо не правим. Не реагираме. Не се борим да го отстраним. Нееее. Просто го подминаваме като неразделна част от живота ни. А защо постъпваме така??? Защо не постъпваме както постъпва нашето собствено тяло???

Да!!!! Колкото и да ти е трудно да повярваш, всички отговори, които търсиш са в теб. Във всички нас. И по-точно в нашия собствен организъм. На клетъчно ниво... Абсолютно правилно. На клетъчно ниво.


Клетката не се приема за нещо по-различно от останалите. Тя се приема като част от цялото, като всички останали. Клетката не приема повече енергия от тази, която й е необходима. Клетката жертва съществуването си в името на общото добро - емира, когато трябва да бъдат спасени клетки извършващи по-голям функции. Но най-важното, което прави клетката е, че тя се бори, напада, унищожава, когато друга клетка е възприела себе си за отделен елемент от веригата - раковата клетка.

Не е трудно да направиш паралела, пъпеш, нали??? Клетка и човек. Да - те са две напълно несъвместими определения на едно и също. На абсолютно идентичното. Защото човек е съставен от клетки, но не реагира като тях. Човек не би пожертвал егото си в името на общото добро. Чавек не приема толкова храна, колкото му е достатъчна. Човек се тъпче, защото е чревоугодник. Пък после му мисли дали му е тежко, гадно, драйфа или не. Човек не се приема като част от цялото. Той е човекЪТ в цялото... И да, подяволите, човек няма да реагира на нещо нередно така, както реагират клетките в неговото собствено тяло.... Защото човек има мозък!

И защо ли, чудя се, сме устроени така, при положение, че дори мозъкът ни е съставен от клетки. Защо единствено инстинктите ни, онези праисторическите, останали в гените ни от много много дълго време насам, реагират по начина, по който реагира всяка една от милиярдите клетки в телата ни.

Много сложно би станало да убедиш човек да забрави егото си и поне за ден да се превърне в клетка. Хахаха, образно е последното, което казах. Но не мисля, че е невъзможно. Все пак отговорите на всички въпроси, които всеки от нас търси през живота си са пред носа ни. А ние ги търсим далеч, далеч всред необозримия хоризонт. Тъжно ми става и страшно... Вярвам, че можем да се променим, но един и двама не правят революция. Нужни са повече. Нужно е да се роди вярата, че можем да станем по-добри и можем да използваме мъдростта на природата, която ни е създала. А не само да я рушим. За да нахраним егото си!!!

Живот закотвен на Вси Светии

В един свят на игри, където всеки е някой друг и никой не е себе си, дързост е да покажеш на света какво се крие под маската ти. Дързост, понякога граничеща с лудост. Защото истината ужасява, а лудите само, са тези, които са истински.

Видях една пленително красива картина пред себе си. Мярна се само за миг и изчезна. Също като отблясък на някой промъкнал се слънчев лъч по повърхността на парче стъкло търкалящо се по пътя. Заслепява изневиделица, затваря очите за зримото и вдига завесата за онова, което можеш само да почувстваш. Но усещането е толкова кратко, че единствено в съня си можеш да се върнеш към него отново и на забавен каданс да завъртиш камерата на 360 градуса около почувстваното в онзи миг. В съня....когато разумът спи, а подсъзнанието е будно.

Каква картина видях само в този сън. Ех...ако можеше и ти да я видиш. Попаднах на място без маски, без преструвки, едно кътче без измама, без лъжа. Срещах хора, които показваха истинската си същност. Бели, черни, червени, розови...Виждах ги такива, каквито са. Не криеха, не се опитваха дори. Държаха да покажат какво имат - истинското си притежание, а не измамното. И беше толкова по-лесно, всичко ставаше толкова по-бързо.... Без агонията да влагаш толкова много, а накрая да останеш ограбен и празен пред илюзията, която сам си създал за съществото пред себе си. Хубав сън...Но само сън...

На сутринта ми се прииска да не бях го сънувала, или поне да не бях се събуждала. Слънцето грееше както преди - един прекрасен ден на събуждащата се природа. Но нещо в този изумителен ден не беше такова, каквото трябва да бъде. Защото навсякъде около себе си виждах хора с маски. Маскенбал. Знаеш ли, живота сякаш е спрял на Вси Светии. Виждаш барони, баронеси, клоуни, чудовища....обаче дори едно истинско човече не виждаш... Само маски маски, грим и пера... А съня ми... Една страхотна приказка.

Зачудих се защо един бор не може да се маскира като орех...или една моловка като орхидея, или пък лъв като кошута... Природа, закон. Истината и само истината. А хората? "Мразя хората" каза един приятел вчера. "Всеки гледа да те излъже, всеки гледа да ти забие нож в гърба. Мразя хората!" Не ги мрази, казах аз, а се опитай просто да бъдеш човек и да подминаваш болката.... И стигнах до извода, че само този, който изпитва болка от постъпките на другите е малко повече истински от тях. Защото е с отворени очи и се старае да показва това, което е...

Е пожелавам ви да ви боли, хора. Всички да ви боли.... И в болката, може би, ще открием къде се крие ножицата, която да среже ластика държащ маската на лицата ни....

Най-ценният подарък - Младостта!

Когато се почувстваш така, не се побираш в кожата си. Имаш усещането, че цялото ти същество иска да съдере ненужната обвивка и да тръгне на пътешествие по всички места, които се откриват пред погледа му. Да зареже всичко, което го държи на място като камък завързан за глезените. Клатушка се на дъното тъжно обърнало поглед към светлата повърхност, размътена от безполезни опити да се освободи.... Обаче, дай да погледнем реалността. Не винаги получаваме това, което искаме. И когато нямаш възможност да задоволиш желанието, примирението е по-горчиво от отрова. И въпреки това се тровиш, защото няма друг път....

Колко много си противореча. Един приятел ми каза, че това което пиша е това, което съм. И че то няма пълна реализация с действителното ми същество. Да...така е. Защото съм ограничена. Ограничена от тялото, ограничена от човека, ограничена от живота и от социалната джунгла. Ограничена!!! Ограничена!!! И знаеш ли...от това ме боли.

Онази вечер беше точно така. Исках да направя толкова много, да видя толкова много, да дам толкова много и да опитам толкова много. А останах с бутилка вермут и два кекса в леглото. Напих се сама, а не исках да бъда. Исках хора около себе си, глъчка, вумотевица. Исках смях и примесени хормони във въздуха, иксах напрежение и онова треперене под лъжичката, което те кара неволно да се узмихваш. Исках да танцувам, да се забравя в музиката, да потъна като тежка верига и в същото време да се нося по повърхността като листенце водна лилия. Исках светлини и топлина....И я получих след половин бутилка и едно одеало. Обаче имах съня...Наи-добрият ми приятел, наи-верният... Защото винаги ми дава това, което искам. Винаги!!!.

Говоря банални неща. Говоря реални неща. Говоря за младостта. За тази младост, която всички млади приемат за даденост и не осъзнават. Не усещат, не оценяват. Недоволстват и подценяват. Младостта. Най-ценното, което човек притежава. Най, наи-ценното. Защото тя дава толкова много, ако само осъзнаеш, че е кратка като едно примигване и отминава само с един дъх. Старостта е началото на края. Младостта е живот. Старостта е мъдрост, но мъдрите нямат възможността да са диви, луди, неразумни... Младите...младите... Аз съм млада, ти също. Осъзнаи го. Осъзнаи, че ще мине много бързо и няма да го усетиш. Ще видиш из един път бръчките и посърналата кожа, ще усетис изведнъж слабостта и болката в костите и ще разбереш, че младостта си е отишла и вече всичко е прекалено трудно...

Аз съм млада. И затова искам да рискувам. Искам да правя всичко, което умът ми роди. Да отида навсякъде, където очите ме подмамват. Да действам неразумно, необмислено, диво, налудничево. Искам да експериментирам. Искам да реализирам. Сега ще го кажа по друг начин!!!

Аз съм млада. И затова мога да рискувам. Мога да правя всичко, което умът ми роди. Да отида навсякъде, където очите ме подмамват. Да действам неразумно, необмислено, диво, налудничево. Мога да експериментирам. Мога да реализирам. Защото съм млада. И притежавам най-ценното, което живота може да ми даде. Поне за още двадесет години. Един миг. Но моят миг..... Искаш ли да дойдеш с мен. Искаш ли да пробваш?????

Следващия път няма да се примирявам. Пак ще пия вермут, но този път в Париж на залез слънце или в шезлонг на Сейшелския плаж, или пък в казиното на Green Valley, докато играя покер на някоя маса със зелено сукно. А може и на палубата на някоя Princess. Знае ли човек....Младост. Способна е на всичко....

Засада отвътре

Има го в ума ти докато седиш в офиса пред монитора и не издържаш повече, защото скапания корел не иска да обработи файла със скоростта, скоято мислите препускат в главата ти.

Усещаш го в стомаха си, докато се храниш на масата сам в къщи, а навън слънцето отдавна е умряло за деня и само преминаващите коли по булеварда ти напомнят, че, мамка му, навън има живот.

Виждаш го пред очите си, докато шофираш към поредната задача за деня, а някакъв опел Кадет окадява всичко пред теб и не ти позволява да дишаш от бензиновите изпарения, които изхвърля на талази след себе си.

Чуваш го докато се къпеш. Приглушен глас, сякаш идващ от дълбините, смесен със звука на падащата върху керамичните плочки вода. И да, о Господи, тази гореща жива вода не може да измие от тялото ти полепналото като сажди усещане, че нещо в живота ти не е наред. Не може да го измие и гъбата, с което търкаш всеки сантиметър кожа. И търкаш така, че боли. Търкаш докато не заболи.

Усещането....усещането, че нещо липсва. Че нещо не е наред. Че слънцето не е изгряло, че луната я няма, че звездите на са там, където трябва да бъдат, а сърцето ти е на майната си. И заради всичко това ти си празен. Празен като буркан лютеница. Като последния буркан лютеница в света. И повече няма. Няма кой да направи, няма кой да продаде. А ти така обичаш лютеница, че ти идва да заревеш от безсилие.

Това усещане е убийствено. И е породено от знанието, че имаш само един живот, а ти си на 23 и все още не живееш. Виждаш се с хора, смееш се, забавляваш се, но всичко е наужким, защото си сам. Какво знам аз, подяволите? Знам какво чувствам, но това не е достатъчно, за да живея. Кой е оцелял само с чувства? Мога ли да направя нещо? Няма повече лютеница.

Града пак се ражда в тъмнината и светлините му украсяват иначе сивата пазва на звяра. Усещам нещо в себе си да се ражда. Гъделичка ме по краката, лази по гърба ми и оставя малки улейчета приятен гъдел. Приисква ми се да скоча и да затанцувам. И точно тогава всичко пропада. Аз съм някъде, той е някъде, без него не съм жива, а без живец няма как да живея. Гледам тъпо през прозореца и малко ми се иска да го отворя и да скоча. Само за да усетя как ще бъде усещането от свободно падане надолу. Дали летенето ще ми покаже как да се науча да живея?

Пак изпитвам онзи порив да се ражда. Порива да избягам. Знам много добре от кого бягам. Лошата новина е, че той ме следва навсякъде и за да избягам от него трябва да се самоубия. Или да забравя. Другата седмица ще се запиша на час при психоаналитик. Използва хипнозата като лечение. Ще го помоля да ми заповяда да забравя. Искам да живея. А не правя нищо по въпроса. Не искам ежедневие искам само още един ден безметежност. Да не усещам че съм жива. Може би тогава ще бъда по-жива отвсякога и тази агонична апатия ще умре.

There`s much more I can do, much more I can learn, and much more I can give...to someone, from someone, with someone.......who`s alive.

Om Mani Padme Hum

Дефиницията на едно съвършенно желание. Желанието е да бъдеш свободен, стремежът е да бъдеш щастлив. Дефиницията....ами тя се състои в това, че всъщност няма дефиниция на това съвършенно желание, защото то е общочовешко. Има го у всеки и колкото и да не го признаваме, всеки се стреми към това. По един или друг начин, някога, някак си, го постига. И в последствие дефинира за себе си какво точно е искал винаги. Защото....защото желанието се избистря с времето.

Времето....Колко субективно понятие е това пусто време. Завързва те за едно място, но също така може и да те освободи от оковите. Но всъщност не те завързва то, а ти сам се завързваш. Казваш си "има време". А дали? Ето пример - дай боже в понеделник или в неделя ще получа определени средства, които са ми нужни за да отида да си почина на море. Но....защо да не го направя сега. Да хвърля два парцала и да замина с това, което имам. Мога да го направя и съм сигурна, че ще се чувствам много по-добре, ако го няма това очакване. Друг пример, след месец или два, или три, ще се върне човек, който искам да видя и с когото искам да бъда. Но защо да го чакам и да се чувствам подтисната от очакването, когато мога да имам това чувство и сега.....Време. Няма време.


Правят ми впечатление нелепите случаи, в които умира един или друг. Правят ми впечатление нещастните хора, които, обвързани до такава степен с проблеми, забравят да живеят. Правят ми впечатление и хора, които нямат, но дефакто имат всичко на света, защото не усешат тежестта на времето. За тях времето е обективна реалност, протичаща паралелно с живота им и те са я оставили такава, каквато е - неприкосновенна, вечна, прекалено голяма, за да бъде обоснована. Правят ми впечатление тези неща. И единственото, което правя е да съпоставям. И може би малко да се уча. Време. Няма време.

Не наистина. Време няма. Както и да го погледнеш. Няма време да изживееш всичко, което искаш, защото няма да ти стигне времето, което ти е дадено на тая земя. Обаче, приемеш ли, че "време няма", живееш така, както искаш и живееш за мига. А това ти дава всичко онова, което искаш да изживееш. Шантава история. Време.

Дали пък няма да се чувствам по-добре ако изобщо забравя за времето, за годините, за месеците, седмиците, дните, часовете и минутите. Или приема времето и заживея в синхрон с него като неотделима част от съществуването ми? Леле, влизам в дълбоки води. Нощите не ми понасят. Нито пък дните. Къде е третото измерение. Тази двулицевост не ми харесва. Трябва ми нещо различно. Като да речем чаша време. Има ли време? Свършиха го в близкото заведение. Може би ще пробвам в другото....Тръгвам на лов за третото измерение :))))


Om Mani Padme Hum....